Бях като зашеметен от това толкова деликатно изразено съчувствие, но същевременно и ободрен от него, тъй че се осмелих да задам на баща ми още един въпрос, който силно ме терзаеше откакто бях разбрал, че краят на Малката Еликс наближава:
— А ще ли спаси душата си тя, господине татко мой?
— Ах, Пиер! — възкликна баща ми. — Кой ли би могъл да даде отговор на въпроса ти, освен Всевишния? При все това обаче — додаде той подир кратко мълчание, — ако немощното ми човешко съждение има дори грош цена, бих рекъл щото се надявам и вярвам да е така. Та тя си отива толкова млада!
Едва-що разбрал, че съм при нея, Самсон също идваше да навести Малката Еликс и като сядаше стеснително по-встрани, съзерцаваше болната с усмивка, без да помръдне дори, или пък думица да пророни, озарявайки сякаш стаята със златомедните си къдри. При Еликс наминаваше често и Мирул със своята виола.
Виолата бе принадлежала на майка ми, но Совтер, обръщайки внимание на прекрасния глас на нашия паж, бе склонил баща ми да му я повери. И точно както бе предположил чичо ми, щедро надареният от бога с музикален усет Мирул се беше научил да свири на нея съвсем сам. В неделя, когато в Мепеш чествахме Свето причастие, той пееше Давидовите псалми, подръпвайки нежно струните на лежащата в скута му виола.
Че това бе дело на Совтер отпървом силно ме изненада, защото смятах музиката, та дори и сериозната, за твърде сладострастна. Но разбрах, че дори и самият Калвин е мислел другояче, когато по-късно прочетох в писанията му, че „тя крие велика сила, способна да разпали сърцата людски, та още по-ревностно да възхваляват бога“.
Всеки път, щом Мирул се появеше, клетото личице на Еликс засияваше и тя нежно и тихо току започваше да подпява:
Ако главата не я болеше много силно, молеше го да й изпее един псалом и винаги същия, онзи, дето започва с „Предай пътя си на Господа132“. Него Мирул пееше особено прочувствено, сложил виолата на коленете си. Този псалом, изглежда, се нравеше на Еликс, защото възпяваше надеждата, а и защото сама чувстваше, че иде завършекът на пътя й, осланяйки се в края му изцяло на Всевишния, но го обичаше и заради това, че в него ставаше дума за „пътища“ и „друми“, дордето тя самата поради крайната си немощ от толкоз дълго време бе прикована към постелята си.
— Мой Пиер — рече ми тя един ден с вече почти беззвучния си от немощ гласец, — чуя ли тоз псалом, винаги си припомням как преди три години яздех заедно с теб по пътеката за Брьой, възседнала задницата на коня ти.
В началото, след като бяха настанили болната в малката приземна стаичка, Барберин я навестяваше много често, но само за да рони едри и горчиви сълзи в продължение на часове, което тъй силно разстройваше Малката Еликс, че баща ми посъветва дойката както да поразреди, така и да съкрати по време посещенията си. Останалите ни люде получиха нареждане да поздравяват болницата от прага на стаята, но без да го прекрачват, и това важеше най-вече за Малигувица, която не се вайкаше чак толкова, но за сметка на това вадеше душата на страдалницата с неспирните си брътвежи.
Един ден, с печално виснали край нежното й личице руси плитки и с кукла в ръце, дойде да я посети и сестричката ми Катрин. Малката Еликс, чиито страдания в момента се бяха пооблекчили, й се примоли за куклата и въпреки годините си, притисна я в обятията си и взе да я дундурка тъй, сякаш беше истинско детенце, при това с лице засмяно и цялата сияеща от щастие. Виждайки това, Катрин й рече:
— Давам ти я, Еликс! Тя е твоя!
Сетне изхвърча навън с веещи се подире й плитчици и отиде да оплаче на воля в стаята си загубата на куклата, която страстно обичаше. При първата удала ми се възможност, аз начаса отидох при нея, догаждайки се за голямата мъка, която изпитваше. Сега тя живееше във величествената стая на майка ми, най-просторната и най-красивата в Мепеш, натъкмена с пурпурни златовезани пердета на великолепните двукрили прозорци и с креват с разкошно украсен балдахин. Точно там, зад плътно спуснатия балдахин на кревата, изглеждащ твърде просторен за крехкото й телце, намерих ридаещата Катрин и най-сетне успях да я утеша.
От този ден куклата не напусна обятията на Малката Еликс, която сега наистина изглеждаше много малка, бивайки толкоз немощна и слаба. Спомнил си как една нощ по времето, когато беше още здрава и читава, тя ме бе събудила, за да ми довери страха си от пъклото заради своя „преголям грях“, аз започнах да се опасявам, че сега този страх, ведно с ужаса пред близкия край, отново ще я обземе. Но опасенията ми се оказаха напразни — уталожеха ли се за някой и друг момент болките й, тя, неизменно стиснала куклата в прегръдките си, изглеждаше спокойна и почти весела.