Междувременно и ден подир ден ту един, ту друг надзърташе през полуоткрехнатата врата и подхвърляше: „Помози бог, Еликс! Как си?“ Измъчваха ли я болките, тя думица не проронваше в отговор, но инак кротичко се усмихваше и все така люлеейки куклата си в ръце, напевно отвръщаше: „По-добре, много по-добре!“
Подир често ми е идвало на ум, че за нея тази кукла беше същото, което бях и аз за Еликс в най-ранната си възраст, сиреч предмет на неизмеримата нежност на тази невръстна Ева, прегрешила след време тялом, но не и духом.
Гавашет също наминаваше да навести Малката Еликс в нейната стаичка, но много скоро й бе забранено и носа да си показва там, като и до ден-днешен отлично си спомням защо именно. Макар да беше едва единайсетгодишна и връстница на сестричката ми Катрин, тя вече си диреше и други игри, освен тези с куклите, бивайки тялом доста апетитна, като освен това се превземаше, кършеше снага и току безсрамно стрелкаше околните с черните си бадемовидни сърнешки очи.
Въпреки нейната крайна отпадналост, тези й дяволии не убягнаха на Малката Еликс, която ми пошушна на ухото:
— Мой Пиер, отпрати това гардже! Нещо много взе да се увърта край теб!
Сторих го незабавно, но коварна и за десет змии, щерката на главатаря на румите ненадейно се разбунтува и като сбърчи нос, забълва огън и жупел, а когато на свой ред се разгневих, сключи ръце около кръста ми и се притисна към мен, за да не бъде изхвърлена навън. В крайна сметка успях да й надвия и да захлопна вратата подире й, но когато се обърнах, видях, че Малката Еликс плаче, вперила отчаян поглед в мен.
Това бяха последните й сълзи. На следния ден, 25 април беше, тя бе отново кротка и изключително спокойна.
Когато нейде по пладне в стаята надникна Фожане, за да я поздрави както обикновено, тя му рече:
— Мили ми Фожане, готви се скоро ковчег да ми правиш.
Чувайки това, Фожане се изчерви, зяпна и тъй си и остана със замръзнала на устните усмивка, слисан до немай-къде и едновременно дълбоко опечален, като не знаеше нито какво да каже, нито пък се осмеляваше да си отиде.
Същия ден, незнайно как и въпреки ужасяващата си мършавина, Еликс се бе извънредно разхубавила, но с красота някак странна, не от мира сего. Привечер ме помоли да я измия и напръскам с благовония, сетне да й сложа малко руж на бузите и да й сменя ризата. Попитах я дали не предпочита да повикам Барберин или Франшу.
— Не! — отвърна тя. — Ти, само ти!
Когато изпълних молбата й, стори ми знак да седна на леглото, отпусна тъй леката си главица на рамото ми и като продължаваше да стиска куклата си в дясната ръка, мушна лявата в пазвата на разкопчания ми жакет (горещините бяха вече твърде силни) и сключи пръсти около медальона на Дева Мария, който носех на шията си, дордето клетите й трескави очи ме умоляваха да не я възпирам. За дълго време се въздържах от всяко движение, но когато тази принудителна неподвижност започна да ме тормози, понечих внимателно да се надигна, като мислех, че вече е заспала. Главата й безжизнено клюмна, сетне и тялото, но въпреки туй се чувствах все още някак привързан към нея и видях, че това се дължи на верижката на медальона, който тя продължаваше да стиска в ръка. Известни усилия ми костваше дордето разгъна пръстите й, за да се освободя, и в същия миг, виждайки лицето й и нейните отворени, забелени очи, аз разтреперан коленичих до леглото и долепих ухо, за да чуя сърцето, нещо, което често бях правил на шега и задявка, когато тя твърдеше, че я изгаряла силна страст по мен, а аз отвръщах, че незабавно ще го проверя и горко й, ако ме мами, но този път ме бе измамил самият живот, тъй като злочестото й сърце завинаги бе престанало да бие.
И час не бе изминал от смъртта на Малката Еликс, когато баща ми ме изпрати заедно със Самсон да помагаме при белязването на пролетните агнета. В действителност в Брьой чудесно биха могли да се справят с това и без нас, но след завръщането ми в Мепеш на следния ден разбрах, че това е било само предлог, за да ме отдалечат оттам, дордето в здраво залостената приземна стаичка баща ми е разрязвал черепа на покойната, за да провери диагнозата си. Когато се върнах, Малката Еликс бе вече повита в покров и положена в постелята си от кестеново дърво ведно с куклата на Катрин в ръце и с глава, цялата в превръзки, чието назначение тозчас проумях.
Фожане изчакваше да хвърля сетен поглед на Малката Еликс, за да закове капака, който завинаги щеше да я отдели от света на живите. Изрекох кратка молитва и с широки крачки се отдалечих, за да не чувам ударите на чука на бъчваря, като избягах чак в стаята на Катрин, която, както и бях предположил, оплакваше в огромния си креват и тази смърт, и загубата на куклата си. Взех я в прегръдките си и излъчващата се от пухкавото й телце нежност и топлина ми донесоха неизмеримо облекчение след онова, което току-що бях видял, и тогаз, обсипвайки я едновременно с целувки и сълзи, заклех й се, че на връщане от Монпелие ще й донеса най-голямата и най-красива кукла, която нявга изобщо е притежавало някое момиченце в Сарладе.