— Няма мяра за кръвта, която Негово католическо величество е пролял в своите владения! — прогърмя Совтер. — Ако истината за извършените в Америка кланета се разчуе, то и един християнин не би останал, дето да не се погнуси от него!
— Истината за туй клане обаче достигна до френския кралски двор, синове мои! — добави баща ми. — Флорентинката побесня от гняв и със слова дръзки и ядни настоя пред своя зет за справедливост и удовлетворение. Тя не ще ги получи, а е безспорно твърде малодушна, за да се реши на война, но, тъй или инак, за известно време мнимият й свещен съюз с Филип II не съществува. Тъй че сме спасени — но повтарям: засега поне! — а напоследък и броят на единичните убийства на хугеноти в кралството започна да намалява, сякаш ревността и на най-фанатизираните паписти се поизпари, след като видяха с каква лоша слава се ползва у нас Испанеца.
За миг настъпи мълчание, сетне баща ми ни изгледа един подир друг и с глас, в който се прокрадваше официалио-повелителна нотка, заяви:
— Господа синове мои, двамата с чичо ви Совтер преценихме, че е настъпил благоприятен момент да ускорим осъществяването на нашите замисли и възможно най-скоро да ви изпратим в Монпелие, за да продължите образованието си. Заминавате след два дни! Ще ви придружава вашият паж Мирул.
Това решение нито ме зарадва, нито ме огорчи. Приех го с безразличието, което проявявах към всичко. При все туй обаче, заех се, както ми бе наредил това баща ми, да стъкмя за път цялото си земно имущество, дрехите и книгите, което, общо взето, не бе кой знае колко обемисто. Заминавахме трима, но с четири коня, тъй като ни беше нужен един в повече, за да носи багажа на всички ни, а освен това и три аркебузи ведно с мунициите за тях. В кобурите на седлото си всеки от нас имаше по два пищова, а на кръста — кама и сабя, с които не трябваше да се разделяме и за миг, та дори и когато лягахме да спим. Съгласно заповедта на баща ми по време на път трябваше да носим леки брони и мориони, които ни се разрешаваше да свалим едва когато се разположехме на бивак — твърде сурово наставление за тези горещини, но колкото и добре да бяхме въоръжени, отрядът ни бе твърде малоброен за едно толкова дълго пътешествие.
Аз тръгвах на Акла, а Самсон — на бялата си кобила Албиер, но за ездитен кон за Мирул и за товарния, който той щеше да води, баща ми, далеч от мисълта, разбира се да ни дарява с кранти, избра две дребни, но издръжливи арабски кончета, обосновавайки се с туй, че бъдем ли нападнати от някоя силна разбойническа банда, то единственото ни спасение ще бъде в бягството и тогава в никакъв случай не можем да рискуваме да загубим нито нашия драгоценен паж, нито пък багажа си.
От Сарлат трябваше да стигнем първо Каор, а подир — Монтобан. Оттам обаче баща ми не склони да поемем по Кастърския път, който безспорно би бил най-кратък, но за сметка на това се виеше през места диви и труднопроходими, а предпочете да минем през Тулуз, Каркасон и Безие — път значително по-дълъг, но затова пък по-безопасен и оживен.
В навечерието на нашето заминаване баща ми и Совтер, спомнили си изведнъж, че са били капитани в Нормандския легион, най-щателно огледаха цялото ни снаряжение: оръжието, сбруите, подбрадниците, подковите на конете, ремъчките, шилата и конеца за подшиване на подбрадниците — нищичко не беше пропуснато.
И накрая, в самото утро на нашето голямо пътешествие, баща ми, силно развълнуван, и чичо Совтер, той също безпокоен, макар и да не му личеше чак толкова, ни приеха в библиотеката, когато бяхме вече в пълно бойно снаряжение и с мориони на главата.
Пръв взе думата Совтер, за да ни напомни да се молим богу не с устни и слова, а със сърце, да четем Светото писание и да черпим вдъхновение от него, да пеем псалмите сутрин и вечер (Мирул вземаше със себе си виолата) и да пазим в паметта си словото божие като неизменен съвет при всякакви обстоятелства в нашия живот, били те значими, или маловажни.