Выбрать главу

Словото му смая до немай-къде Самсон и никак не се понрави на Совтер, но много скоро, още същия ден, аз проумях защо баща ми, чиято едничка цел бе да ме изцери духом, го бе произнесъл.

Пръв ни прегърна чичо Совтер, след което това стори и баща ми толкоз пламенно и силно, че не беше нужен кой знае колко ум, за да разбереш, че жертвата, която правеше, изпращайки ни да се учим в Монпелие, не се измерваше единствено в пари. Накрая се появи Франсоа и с преспокойно изражение на безупречното си лице най-прилежно ни разцелува един подир друг.

Не желаейки да протака нещата, за да не се разчувства още повече, баща ми набързо се сбогува с нас на двора, където се бяха събрали всичките ни люде, включително онез от Брьой, каменоломната и воденицата на Бьоните, като жените до една плачеха, Малигувица се прехласваше в обичайните си маймунджилъци и брътвежи, а Барберин току се вайкаше през сълзи, че била вече изгубила всичко, щом губела и „двете си слънчица“, докато мъжете мълчаха със силно опечалени лица. Избърсах сетната сълза от кръглата бузка на Катрин, усмихнах се на Гавашет и тъй като Самсон и Мирул бяха вече на конете си, на свой ред скочих на седлото. Четирите коня преминаха ходом трите подвижни моста, като всички вкупом ни последваха, кой тичайки отстрани, кой — отзад.

Размахах за последен път ръка и обръщайки се отново назад, мярнах силно пребледнялото лице на баща ми, след което подкарах в тръс, оставяйки зад гърба си моето детство.

Въпреки че тръгнахме по преките пътеки, необходими ни бяха, кажи-речи, два часа, за да стигнем Сарлат, тъй като бях наложил доста бавен ход, за да не заморявам конете още в самото начало на очакващия ни тъй дълъг път. Нямах никакво желание да говоря, но това бе мълчание съзнателно и нащрек, а разсъдъкът ми — жив и деен, без нито за миг дори, което отбелязах с облекчение, да се обърне назад, към онез тресавища на миналото, където мисълта ми тъй безрадостно затъваше от смъртта на Малката Еликс насам. Поемайки за Каор, видях пред себе си един дълъг и извънредно стръмен път, проточил се между две разкошни гъстолисти кестенови гори. Подкарах черната си кобила в бавен ход и като се обърнах, положил ръка на дъгата на седлото, помолих Мирул да ни изпее някой псалом, та да залъжем скуката от това бавно, продължително и монотонно изкачване. Все така обърнат към него, видях го да навежда с усмивка глава, за да прекара отпреде си виолата, която носеше през рамо, да отпуща юздите на шията на дребното си арабско конче, прилежно дълбаещо с копита неравния път, и с умолителен поглед да подава на Самсон ремъка на товарния кои. Сетне положи виолата напряко, на дъгата на седлото си, подръпна нежно струните и — дали, случайно, дали защото също го обичаше, или пък защото го намираше подходящ за нашето дълго пътешествие — подхвана същия онзи псалом, който през последните седмици от живота си Малката Еликс толкова често го бе молила да й пее — „Предай пътя си на Господа“.

Отначало се уплаших да не би при това ми ново разположение на духа изборът му да се окаже пагубен за мен, но страховете ми се оказаха напразни. Докато Мирул и Самсон пееха, аз също взех тихичко да им припявам, но този път без помен дори от онази буца, дето доскоро ми засядаше в гърлото, без сълзи и мъка.

Пътят до върха на склона се оказа твърде дълъг и Мирул изпя всички куплети, които отлично знаеше, след като толкова често ги беше повтарял в стаичката на Малката Еликс. Най-сетне стигна и до последния, а когато го изпя, помолих го да го повтори и едва-що подхванал го отново, запях и аз заедно с него с пълен глас, изправил се в стремената и приведен напред, дордето милият ми брат Самсон ме наблюдаваше с усмивка.

Благослови, о, Господи, нашите друми, и ще ги ний последваме благати. Защото Ти, що чуваш нашите думи, желаеш тъй и за Теб са те познати. Друми китни, или друми злачни, по тях аз с вярата си бродя, че дори през сенки зли и мрачни, пак към Тебе те ни водят.

Докато пеехме този куплет, стръмнината свърши, отпреде ни се откри равна шир и аз рекох на Мирул отново да метне виолата си на гръб и да поеме от Самсон ремъка на товарния кон. Щом го стори, обърнах се към брат ми и попитах:

— Усещаш ли, Самсон, този прелестен аромат на листи и нежна трева?

— Усещам го! — възкликна Самсон извън себе си от радост, че най-сетне съм се отърсил от мълчанието си. — Той е от ранното утринно слънце, което изпива падналата през нощта роса.

— Самсон, Монпелие по-голям град ли е от Сарлат?

— Много по-голям и по-красив.

— Не ще и дума, че трябва да е красив, щом девойките така прелестно извиват шия, за да те погледнат толкоз мило!