— Зто рече? — иззъзъка удивен Самсон и това ме накара отново да пламна в безмерна обич към него.
— Самсон — подкачих го аз, — а ще ли се сетиш да измъкнеш бързо сабята си, ако рекат да ни нападнат?
— Ще се сетя!
— А пак ли ще се туткаш, ако се наложи да извадиш пищовите си от кобура?
— Не ще се туткам и миг дори! — разсмя се цял сияещ Самсон.
— Самсон, виждаш ли равнината отпреде ни и таз мека, песъклива земя? Дали пък да не му дръпнем един малък галоп?
— Но за бога, щом тъй искаш!
Обърнах се към Мирул:
— В галоп, Мирул! Готов ли си?
— Арабите ми, господарю мой, ще ви последват чак до края на земята!
Пришпорих кобилата си и полетях напред. Самсон също се стрелна в устремен галоп, а подире ни, държейки високо в едната си ръка ремъка на товарния, а в другата — юздите на своя, препусна с арабските си коне и Мирул. От двете ни страни, досущ като стрели, пуснати от натегнатата тетива на лък, полетяха клони и дървета и в този миг, усещайки под себе си разгорещената гъвкава Акла, внезапно цял ме изпълни нова и лъчиста като пролетните листи надежда.
Приложение
На читателя, желаещ да се запознае по-обстойно със Сарлат, ние препоръчваме монументалните трудове на Жан Мобург и преди всичко трилогията „Сарлат и Южен Перигор“, издание на Перигорското историческо дружество.
Нострадамус (1503–1566), дължащ единствено на височайше покровителство отърваването си от обвинение в магьосничество, каквото църквата на драго сърце би предявило срещу него, е лекар, при това заклет, но същевременно и пророк в своите „Астрологически центурии“. Четиристишието, в което той със смайващи подробности уж предсказва гибелната за Анри II злополука, му донася нечувана слава. Съмнително е обаче дали пророчеството му относно бъдещето на Анри Наварски („Този тук ще вземе цялото наследство“) бива произнесено в Салон единствено в интерес на хугенотите. Как иначе да си обясним благоволението и екютата, с които Катрин дьо Медичи го обсипва по същото това време? Вярно е, че Нострадамус предрича на нейния любим син, бъдещия Анри III, че ще бъде „щастлив в живота и честит в царуването си“ — пророчество, жестоко опровергано от Историята.
Мемоарите на Виейвил, губернатора на Ил-дьо-Франс, за когото става дума в глава пета, не са дело на самия Виейвил, а на един клерк от обкръжението му, изгарящ от желание да възвеличи играната от господаря му роля. Въпреки това те съдържат значителен брой достоверни факти. И ако не е сигурно, че Виейвил дръзва да отправи към Анри II горчивите упреци относно договора от Камбрези, за които упоменавам, то по онова време тези упреци са ако не на устата, то поне в сърцата на мнозина.
Катерина Медичи добива от Анри II десет деца, три, от които умират още в най-ранна възраст.
От синовете й на френския престол се възкачват трима: Франсоа II, който наследява Анри II (1544–1560); Шарл IX, наследил Франсоа II (1550–1574), и Анри III, поел властта след Шарл IX (1551–1589). Нито един от тях обаче не се сдобива със законен наследник и Анри III е последният Валоа, царувал над Франция.
Най-голямата от дъщерите й, Елизабет (1545–1568) влиза в брак с Филип II Испански; Клод (1547–1575) се омъжва за дук Дьо Лорен, и Маргьорит (кралица Марго, 1552–1615) — за Анри Наварски, бъдещия Анри IV. От седемте й останали живи деца Марго единствена наследява относителното дълголетие на майка си, която въпреки окаяното състояние на медицинското обслужване по онова време успява за дванайсет години да добие десет деца, без нито да умре по време на раждане, нито пък да изгуби нещичко от енергията си в резултат на толкоз честите си забременявания.
Второстепенната роля, играна от Катерина Медичи по време на царуването ма Анри II, когато, нека цитирам себе си: „не беше първа дори и в кревата си“, навежда историците на мисълта, че през този период тя няма никакво влияние върху политиката. Но след като вече знаем, че най-съкровена страст на Катерина Медичи през целия й живот е била да свързва децата си в брак с коронясани особи, то редно е да попитаме дали подобно мнение е напълно меродавно и дали все пак Катерина не оказва давление върху Анри II, само и само за да се осъществи бракът на дъщеря й Елизабет с Филип II Испански, независимо от цената, която е трябвало да заплати за този съюз — Бюжи, Брес, Савоя.
Становището на Мишел дьо Л’Опитал, на господин Дьо Бюри, кралски наместник в Гийен, и на Етиен дьо ла Боеси е становище на умерените католици по онова време. Тази умереност се изразява в две отношения: защото мислят, че Рим наистина трябва да се „изцери“ от своята „безмерна корист“, и защото са на мнение, че що се отнася до хугенотите, то нито мечът, нито кладата водят до някакво разрешение на верските противоречия. При царуването на Анри III тези умерени католици са известни като „политиците“ и биват мразени от фанатиците на Светата лига почти толкова, колкото и самите реформисти.