Фанатизмът на реформистите не се изразява единствено чрез опустошаването и разграбването, а нерядко и пълното разрушаване на църквите, но също и чрез оскверняването на гробници (Краон, Льо Ман, Клери, Орлеан, Бурж). Подобна вандалщина предизвиква сред народа още по-силно негодувание, отколкото убийствата на монаси и католически свещеници.
Обществото на великосветските особи по онова време представлява нещо като затворен клуб, в който те сключвали бракове помежду си, тъй че излишно е да се удивляваме на съществуващите роднински връзки между водачите на хугенотството и предводителите на католическата партия. Луи Бурбонски, принц Дьо Конде (1530–1569), станал предводител на реформистите, след като големият му брат Антоан Бурбонски, крал на Навара (убит при обсадата на Руан), се завръща в лоното на римокатолическата църква, е роднина по майчина линия на дук Дьо Гиз, който го побеждава и пленява в битката при Дрьо. В същата тази битка и точно преди да започне отстъплението си, адмирал Дьо Колини пленява своя чичо, Конетабъла Дьо Монморанси.
Гаспар дьо Колини (1519–1572), трети син на маршал Дьо Шатийон, бива произведен през 1552 година в чин адмирал на Франция и на това основание става инициатор на опитите за колонизиране на Бразилия (вж. глава дванадесета). Но той се прославя преди всичко с героичната си отбрана на Сен Куентин срещу испанците. Приел калвинизма по време на пленничеството си при испанците, след убийството на принц Дьо Конде (1569 г.) той стана всепризнат и безспорен вожд на реформистите. Брат му Д’Андьоло (1521–1569), генерал-полковник от пехотата, участва под командуването на дук Дьо Гиз в обсадата и превземането на Кале. Той е и първият от рода Шатийон, приел калвинизма. Другият му брат, Одет дьо Колини, известен още като кардинал Дьо Шатийон и също протестант, през 1568 година бяга от Франция и намира убежище в Англия.
И тримата братя умират от насилствена смърт. Говори се, че Д’Андьоло и Одет са отровени по нареждане на Катерина Медичи. Два дни по-късно адмирал Дьо Колини е застрелян в самия център на Париж от убиеца на краля и така става първата жертва на Вартоломеевата нощ.
Жана д’Албре се присъединява към кралската кавалкада на 1 юни 1564 година и я напуска на 14 август, като не само че не получава никаква помощ срещу Монлюк, но бива и призована от Катерина Медичи и краля да съблюдава „религията, изповядвана от нейните предци“. При все туй обаче и в пълно противоречие с гореказаното — нещо, което е в пълно съответствие с нрава на кралицата-майка и същевременно потвърждава нейната мнителност, на сбогуване с Жана д’Албре, Катерина Медичи й връчва позволителна грамота за основаването на протестантски колеж в Бержерак…
В едно писмо до френския посланик (цитирано от Лавис, том VI, стр. 92) дук Алба категорично отрича да е давал в Байон на Катерина Медичи и Шарл IX каквито и да било съвети относно вземането на най-строги мерки срещу френските протестанти. Но това дипломатическо опровержение се самоопровергава на свой ред в една депеша на дук Алба до неговия господар Филип II, в която се казва, че „трябва да се отървем от петима-шестима техни предводители“ (том IX, стр. 298 от „Държавни документи“ на кардинал Гранвел).
Този съвет, напълно съответстващ на нравите на епохата, скоро дава и плодове: освен тримата братя Колини, плененият и обезоръжен след битката при Жарнак (1569 г.) принц Дьо Конде бива застрелян най-хладно кръвно с пищов от Монтескьо, който едва ли е действал без заповед. Колкото до Ларошфуко, друг именит протестантски водач, то той бива убит в дома си от неколцина благородници, изпратени от краля, още в първите часове на Вартоломеевата нощ.
Макар че терминът „протестант“ се появява още в 1529 година, когато немските принцове-лутеранци „протестират“ срещу решението на Карл V да ограничи свободата на вероизповедание, той твърде рядко се среща във френските текстове от XVI век като определение на френските калвинисти.
За сметка на това „хугенот“ (ugonau — „югоно“, на окситански) получава през втората половина на XVI век най-широко разпространение именно като означение на френските калвинисти. Терминът идва от немската дума eidgenossen (съюзените), сетне бива опростен на eignot и накрая пофранцузен (през Женева) в „хугенот“.