— Господа капитани — рекъл мъжагата, — аз съм каменарят, дето го дирите. Йона ме викат.
— Това е добре — отвърнал Совтер, — но уговорката беше да ни се представиш идната неделя в Сарлат, на църковния площад. Не можа ли малко да почакаш?
— Можех, господа капитани, и дума да не става! — възкликнал оня. — Ама туй ми туловище е петимно за хлебец!
— За какво ти е този английски лък?
— Ловувам понякога, ако общинските власти или господарите ми разрешат.
— Да не си малко нещо бракониер?
— Как щяло! — възмутил се Йона. — Туй е грях непростителен и нивга не бих го сторил! И без това си имам само една глава, за да пия, да ям и да дишам въздуха божи.
Побратимите се разсмели и Сиорак продължил да го разпитва:
— А какво има в този сандък, дето си го нарамил?
С едно движение на рамото Йона го смъкнал на земята и го отворил.
— Каменарските ми сечива.
Сетне се изправил мургав — мургав, та чак черен, че и още по-чернобрад — протегнал широките си лапи с леко потръпващи на края на мускулестите му ръце пръсти и зачакал, вперил боязлив поглед в капитаните.
— А откъде си, Йона? — полюбопитствал Совтер и оня го дарил с признателен поглед, задето го бил нарекъл по име.
— От едно селце в Овернските планини, Марколес му викат. Каменоломната, дето вадех камък, се изчерпа.
— Йона — намесил се Сиорак, — а бива ли те да стреляш с този лък?
— Както и когато е угодно на господа капитаните!
— Можеш ли да улучиш ей онзи гарван, дето се перчи на върха на ореха?
Йона се озърнал, подушил въздуха и отвърнал:
— Не се ли обърне вятърът срещу ми, имайте го за сторено!
Сетне се поразкрачил, пипнал лъка по средата, запънал една стрела на тетивата и като я опънал дордето не опряла о върха на носа му и брадичката, пуснал я сякаш без изобщо да се премери.
Стрелата изсъскала и сред силен шум от кършещи листака криле гарванът тупнал пронизан на земята.
— Чудесен удар! — възхитил се Сиорак.
— Англичаните и до днес са запазили ротите си от стрелци с лъкове, и то може би с пълно право — отбелязал Совтер. — Жан, с теб сме участвали в не едно и две сражения, изгубени само поради това, че дъждът бе наквасил фитилите на аркебузите. Йона — обърнал се той пак към оня, — а дали наистина си толкова изкусен каменар, колкото и стрелец?
— Иска ли питане? — възкликнал Йона гордо. — Знам си аз занаята изтънко, а да не говорим, че и наслада ми доставя. Умея не само да ви добия камък, но и да ви го изсека, за покривни плочи; бива ме да чифтосвам и блокове за стена, както и да ги задялвам за зидария на кръгли кули. Знам отнапред да ви изготвя каквито щете трегери за врати и прозорци, на били те прави, сводести, или начупени, а така също и ключ за свод, като ви засека всеки камък под нужния ъгъл. Мога да ви измайсторя предварително и двукрили прозорци, при туй и с двойни колонки, ако речете, че и ведно с трегера. А припре ли самият аз да се изкача по стълбата с камък на гръб, и то колкото мен тежък, а сетне да ви го пасна и скрепя с хоросан като зидар, и за това ме бива.
— Четмо и писмо знаеш ли?
— Уви, не, ала знам да смятам, да номерирам камъните и проумявам планове, дето има изписани само цифри. Бива ме да си служа и с линийка, компас, отвес и ъгломер.
Капитаните се спогледали.
— Добре, Йона — рекъл Совтер — главяваме те пробно за три месеца срещу подслон и храна, а задържим ли те и подир този срок, освен подслон и храна ще получаваш и два гроша дневно.
За онова време това били много приемливи условия. Но и трийсет години по-късно, макар животът много да поскъпна — дяланият камък също — Йона продължаваше да припечелва дневно все същите два гроша, при туй без никаква надежда да изчерпи каменоломната, преди тя да е изчерпала силите му, но въпреки това доволен и предоволен, както твърдеше самият той, че все пак може да използува ръчищата си, за да изхранва огромното си тяло, докато в същото време провинцията гъмжеше от безработни.