Выбрать главу

В хрониката на дома, издигнат на подобно място и в подобно време, неизбежно нахлува общоисторическата хроника, в облика му безпогрешно разпознаваме образа на епохата. Все още, както през средновековието, главната грижа е за защитата и жилището представлява сложно отбранително съоръжение с яки стени, ровове с вода, подвижни мостове, тайни изходи и пр. И все още понятието „дом“ всъщност се отнася в пълна степен главно за укрепения, замък, издигнат на някаква височина — не само за да е недостъпен за врага, но и за да господства над периферията от равни земи, които е обсебил. Само той има име и е построен за векове, докато повече или по-малко временните обиталища наоколо биват зарязвани при опасност и хората от тях се стичат зад яките зидове. Новото, онова, което в крайна сметка ще преобърне всичко и ще доведе до пренареждане, е, че като спойка прякото подчинение, основано върху силата, бавничко започва да се измества от интереса.

Мерл рисува началото на този процес, който ще заеме няколко века занапред със своите приливи и отливи, зигзаги, революции и контрареволюции. И концентрично изграденото повествование на петте романа ще разширява обхвата си от замъка Мепеш през един град (Монпелие) до рамките на цялото кралство, за да завърши с възшествието на Анри IV — един от големите обединители и строители на френската държава. Във време на като че ли всеобщо настървение, когато сънародниците очевидно не са топло настроени един към друг и при сгода се изтребват, понятието „дом“ постепенно набъбва пред очите ни, за да прерасне накрая в по-абстрактното, изразяващо едно ново обществено съзнание — „родина“ — думата се появява във френския през първото десетилетие на същия XVI век и започва лека-полека да се изпълва със сегашното си значение. И това става в ожесточена, ярко и зрелищно, но и исторически достоверно нарисувана борба със силите на разединението, консерватизма и религиозния фанатизъм. При това писателят изобщо не се опитва да идеализира новия модел, който се налага, и недвусмислено заявява: не, разбира се, няма да бъде установена всеобща справедливост. Но Мерл е вече наясно, че съвършено устроено, завършено общество няма и не може да има — нали него се бе опитал да съгради и в споменатите два романа, и в останалите си „научнофантастични“ творби, за да открие навсякъде противоречия. Главният въпрос като че ли е във всеки един момент човешката общност да разполага с достатъчно жизнена енергия, която да й позволява да разчупва отеснелите рамки и да осигурява движението — ще рече, непрекъснатото доизграждане и донареждане на дома, така че да бъде той наистина вместилище на живота, а не негов затвор. И във „Величието на Франция“ писателят прави опит да докосне енергетичния извор на нацията, да покаже как двустранният ток, протичащ от ласкавата френска земя към хората, които я обитават, и обратно, споява двете страни в едно цяло, в жив организъм, в дом.

В тази първа част Мерл с любовна обстоятелственост и достоверност — житейска и историческа — описва придобиването на Мепеш и фактическото основаване на рода Сиорак, дострояването и укрепването на замъка и всекидневния живот в него. Зад тези яки зидове расте младият Пиер дьо Сиорак и се налива със сила от живите сокове на Перигор, учи се на аристократична доблест и великодушие, съчетани с хугенотска трезвост и практичност в земните дела, на умение да изтръгва действена радост от живота, на любов към слънцето, виното (най-доброто в света, разбира се!) и жените. Всичко това ще му е много нужно нататък, защото съдбата и авторът са му подготвили път, изпълнен с безброй препятствия и премеждия — чак до потайните коридори на мрачния Лувър. И навред сабята му ще служи на каузата за обединена Франция, винаги готова да проблесне в защита на справедливостта. Прозорливостта му ще разбулва злостни заговори и кроежи, смелостта и щастието ще го спасяват от гибелни клопки; красавици ще го обичат, херцози и крале ще се нуждаят от него и щедро ще му се отплащат. И той все повече ще ни заприличва на един познат от детството герой, като че ли най-френския от всички — Д’Артанян… На един може би по-органично вписан в историята Д’Артанян.