— Господа капитани — подхванал Йона, — на идване насам кривнах, за да хвърля поглед на каменоломната ви. Ако гората и полето над нея също са ваши, то бих искал да ми разрешите да ловувам там, като в замяна три-четвърти от убития дивеч ще бъде за вас, а четвърт за мен, и тъй ще си спестите осоленото месо, дето инак би трябвало да ми го давате. А склоните ли да ми заделите и една млечна коза, наемам се срещу моя дял от млякото да ви отгледам малки.
— Виж, за това ще помислим — рекъл Совтер.
— В каменоломната открих и една доста дълбока пещера — продължил Йона. — Речете ли да ми дадете достатъчно слама и кестенова шума, ще нощувам там и зиме, и лете, та да не си губя в път времето, което бих могъл да използувам за работа. Че и кой инак ще пази дяланите ми камъни, ако не живея там?
Такъв бил Йона тогава, такъв си е и до ден-днешен: по-загрижен за интересите на господарите си, отколкото за своите, и посветил се изцяло в служба на Мепеш така, както други се посвещават на религията. Това обаче не означаваше, че каменарят нямаше отношение към веселбите и неделната бутилка на трапезата ни, нито към юнашките лудории и приказките по късна доба, или пък че се показваше вързан, случеше ли се някоя дяволица да го запре за цял ден в пещерата му, за което ще стане дума по-нататък.
Майка ми била бременна с големия ми брат пети месец, когато на 21 април 1547 година Ла Боеси се завърнал от столицата и донесъл оттам какви ли не истории около смъртта на краля21. Прокурорът бил заминал за Париж, придружаван от внушителен ескорт, за да измоли от краля аудиенция във връзка с някакво произшествие, обезпокоило го, изглежда, твърде много, за което баща ми обаче и думица не споменава в своя Мисловник, макар че там отбелязваше не само всички проведени срещи и разговори, но дори и цената на направените покупки. Така разбрах, че в съботата преди 20 април той е бил в Сарлат, откъдето купил на майка ми сто фуркета на стойност пет гроша; обуща на Кабюс за пет гроша и два дение22; подкови за кобилата за два гроша, че и сам „чудесно похапнал“ срещу осем гроша в Ригодийската странноприемница.
Цитирам този откъс, защото след като го препрочетох, всичко, което следва по-нататък, ми се стори още по-вълнуващо. Ла Боеси заварил кралския двор обзет от страшен смут; навсякъде срещал само опечалени лица, изразяващи най-разнородни чувства — било то за пред хората, било най-съкровени, — но нийде не усетил искреност, освен в скръбта на Дофина23 и в отчаянието на госпожа Д’Етамп24, която вече си стягала багажа. Колкото до самия крал, когото успял да зърне само отдалеч, видял му се силно променен: измършавял в лице, немощно изгърбил едрото си тяло и в жестовете някак твърде вял.
— Простете, че ви прекъсвам, господин Дьо Ла Боеси — рекъл баща ми, — но ще ли благоволите да се изкачим до кулата? Брат ми, чийто крак силно го измъчва, остана в стаята си, а несъмнено би се разстроил твърде много, ако пропусне разказа ви.
Тук става дума за източната кула, към която е пристроена друга, по-малка, с вита вътрешна стълба. В приземния й етаж се намира нашият параклис, а на първия — стаята на Совтер. В нея се влиза през малка междинна стаичка, където вторият господар на Мепеш често обичаше да прекарва времето си, тъй като и огнището й теглеше отлично, а и гледащият към двора прозорец му позволяваше да държи под око людете ни и да следи кой какво върши.
— Дребна работа, господин кралски прокурор! — уверил го Совтер, макар че току се чумерел от болка и не можел дори да се надигне от креслото си. — Е, случва му се веднъж-дваж в месеца да се схване, но толкоз! От утре съм на крак!
— От все сърце ви го желая! — рекъл Ла Боеси и с пъшкане се отпуснал на един стол. — То и мен задникът здравата ме наболява от това продължително препускане, което обаче ми донесе едни огорчения, тъй като пристигнах в кралския двор, само за да хукна пак подире му. Въпреки окаяното му състояние кралят просто не го свърташе на едно място. Човек би рекъл, че усеща смъртта вече да витае наоколо му, та затова толкоз припира в бягството си от замък на замък. Първо мина през Сен-Жермен на път за Мюет, от Мюет отиде във Вилпрьо-ле-Кле, оттам в Дампиер, после в Лимур, сетне пък в Рошфор-ан-Ивлин… И аз бях принуден да го следвам навсякъде, без обаче да успея дори да го доближа, и при това да пилея грешни пари, кажи-речи, само за подслон на ескорта си, тъй като гостилничарите по онез кралски краища са несъмнено най-долните мошеници, щом ми вземаха по два гроша дневно само за овеса на един кон, а на всичкото отгоре се подиграваха на наречието на людете ми, макар в никакъв случай да не е по-неблагозвучно от тяхното.
24
Ан дьо Писльо, дукеса Д’Етамп (1508–1580), френска придворна дама и любовница на Франсоа I. — Б.пр.