Очевидна е радостта, с която е създавана тази книга, очевидно е и желанието на писателя да я сподели с читателите си. Робер Мерл вижда в способността трезво да се радват на живота може би най-привлекателната и съществена черта на своите сънародници и се стреми да им покаже (и на нас също), че и на четенето може да се гледа като на една от земните наслади. Та не е ли то игра с въображението, с историята, с езика (жалко, че при превода се губи едва ли не ликуващото усещане за гмуркане в многоцветния и сочен френски от XVI век, отпреди голямата му чистка при класицизма)? И може би това, че всички знаем правилата й — кой не е чел „Тримата мускетари“, — всъщност ще ни позволи по-точно да уловим „допълнителните“ моменти в нея, идващи от настоящето, по-ясно да чуем онова, което ни казва авторът, играейки.
Красимир Мирчев
Предисловие
Величието на Франция е хроника, която обхваща определено втората половина на XVI век, тъй като започва две години преди смъртта на Франсоа I1, тоест в 1547 година, и завършва една година след Байонската среща, състояла се през 1565 година.
Става дума за концентрично повествование, чийто първи кръг съставлява едно семейство, вторият — една провинция, и третият — едно кралство, без обаче при това на владетелите да се отделя повече внимание, отколкото е нужно, за да вникне човек в радостите и неволите на онези, които в своето затънтено сенешалство2 зависели изцяло от техните решения.
Семейството, което създадох във въображението си — подхранвайки обаче това въображение с изключително достоверни данни, — е протестантско и живее в Южен Перигор, между две селца, чиито имена през XVI век се изписват като Маркаис и Таниес, като второто е разположено на малка река, задвижваща няколко воденици. Успоредно на реката се вие път, който тогава, а всъщност и сега, води до Аизи, днешното Ези. Мепеш — името на владението, с което си сдобива родът Сиорак, произлиза от думите „mes“, дом на окситански3, и „pech“ — хълм.
Самият аз не съм протестант и не от хугенотска педантичност се застраховах, при това без ничия помощ, с необходимата ми документация, а по-скоро заради наслаждението от увереността, че не ще пропусна нито една от очарователните, живописни, ужасяващи, или пък възхитителни подробности, с каквито изобилстват мемоарите на онова време.
Като повествование Величието на Франция представлява едно цяло и само по себе си е напълно завършено. При все това не изключвам възможността за продължение, без обаче предварително да се обвързвам с подобно обещание, тъй като желая да запазя свободата си до последния миг, а това ще рече — до първата страница на следващата ми книга.
В приложение читателят ще намери малък речник на някои думи, използувани от мен, които днес вече са излезли от употреба: френски думи от XVI век, както и донейде пофранцузени окситански думи, тъй като образованите люде из онези места — и най-вече в Монтен — не изпитвали никакви угризения, оцветявайки с перигорски изрази езика на Севера.
Глава първа
Аристократичността на моя род не е кой знае колко отдавнашна. В действителност тя започва едва с баща ми и аз признавам това без капчица срам дори, тъй като не ще и дума, че исках ли да скрия истината, то нивга не бих подхващал този разказ. Намерението ми обаче е да изложа всичко най-достоверно, без и на йота да се отклонявам от правдата, тъй, както се тегли бразда.
В една от долните клевети, които разпространяваше по наш адрес, господин Дьо Фонтенак се осмеляваше да твърди, че подобно на господин Дьо Сов, прадядо ми е бил лакей — лъжа, която го накарах да му приседне.
Всеизвестно е, че господин Дьо Сов дължеше министерския си пост колкото на изключителната си лукавщина, толкоз и на кариерата, която жена му направи на служба при кралица Катерина4 в ложето на престолонаследниците. Нашият род не се издигна нито толкова високо, нито пък чрез подобни средства. Произходът му обаче не е и чак толкова долен, макар лично аз да намирам, че никак не е срамно да си лакей, ако туй е мястото, до което страхът от гладна смърт е докарал някой окаяник.
Истината всъщност е, че прадядо ми Франсоа Сиорак не е слугувал никому. Той притежавал изцяло и обработвал със собствените си ръце парче плодородна земя нейде край Таниес, в Сарладе. Не мога да кажа колко голям е бил имотът му, но очевидно не е бил нито малък, нито дори среден, ако се съди по данъка, който плащал на краля — най-високият в енорията. А освен това не е бил и скъперник, щом е плащал десет гроша месечно на енорийския свещеник, за да може Шарл, най-малкият му син, да изучи латинския, лелеейки вероятно надеждата един ден да го види също свещеник.
3
Съвкупност от наречията в областите, където вместо „ош“ — да, се е произнасяло „ос“. — Б.пр.