Това се случило в годината, когато нашият велик крал Франсоа I издал указ за набирането на по един легион във всяка провинция на кралството — мъдро решение, което, ако беше съблюдавано и по-нататък, би ни спестило необходимостта по време на война да се обръщаме за помощ към швейцарците, които безспорно се бият много добре, когато им се плаща, но в противен случай обират нещастния френски земеделец също толкова резултатно, колкото и неприятелят.
Наброяващият шест хиляди души Нормандски легион бил първият, създаден във Франция, и Жан дьо Сиорак се наел в него срещу обещанието да получи кралска милост заради оногова, когото убил. И наистина, когато през май 1535 година Франсоа I дошъл да направи преглед на легиона, той останал толкова доволен, че склонил да удовлетвори всички молби както изобщо, тъй и в частност, като помилвал и баща ми, но при условие че ще прослужи в легиона пет години. „Та ето как — казваше Жан дьо Сиорак, — след като се бях изучил да лекувам людете, трябваше по принуда да се посветя на занаята да ги убивам.“
Дядо ми Шарл бил силно огорчен, виждайки най-малкия си син паднал до равнището на прост войник, и то след като бил пръснал толкова екю, за да го направи градски доктор; още повече че първородният му син Анри, бъдещият аптекар, вървял от зле към по-зле, изоставил бил учението, пиел, играел комар и прахосвал парите си в компанията на гуляйджии и блудници до онази нощ, когато с малко чужда помощ и празни джобове се удавил в Сена.
В крайна сметка дядо ми Шарл намерил утеха в това, че онази от щерките му, която цял живот бил наричал „глупава гъска“, макар и да не била лишена от здрав разум, му довела свестен зет, та да го наследи. Странно нещо наистина, аптеката за втори път се предавала не от баща на син, а от тъст на зет.
Колкото до баща ми, Жан дьо Сиорак, то той се оказал замесен от по-друго тесто, отколкото големия си брат. Наел се веднъж в легиона, той решил на всяка цена да забогатее. Бил храбър, издръжлив и макар и думица да не отварял за познанията си по медицина, опасявайки се да не го назначат за военен хирург, което никак не би му се понравило, той превързвал и лекувал раните на другарите си, което му спечелило обичта както на офицерите, така и на войниците.
В легиона баща ми прослужил не пет, а цели девет години — от 1536 до 1545 година — като при всеки поход печелел по една рана и един чин. От стотник скоро станал капрал, а от капрал — лейтенант. С изпонакълцано и простреляно къде ли не тяло, с изключение на жизненоважните органи, през 1544 година от лейтенант бил произведен в чин капитан.
И макар за всеки, постъпил в легиона като прост войник, този чин да не бил значително постижение, то в никакъв случай не бил и за пренебрегване, като се имало предвид, че поставял под негово командуване хиляда легионери, докарвал му месечно възнаграждение от сто ливри във военно време, а също и по-голям дял от плячката при разграбването на превзетите градове. Че и бил още по-скъпа за баща ми привилегия, щото водел до титлата екюйе5, заслужена честно и почтено, тъй като се дължала на достойнства и пролята кръв, а не на пари или пък на благосклонността на нечия съпруга.
В деня, когато станал капитан, заедно с баща ми произвели в същия чин и неговия приятел и другар в радости и неволи Жан дьо Совтер. Сред превратностите на битките, та дори и в самите нокти на смъртта, от която те неведнъж и дваж взаимно се отървавали, помежду им се изтъкали нишките на изключителна привързаност, които нито времето, нито трудностите, нито дори сватбата на баща ми не успяха да прекъснат. Жан дьо Совтер бил около пет години по-възрастен от баща ми и също толкова мургав, колкото белокож бил Жан дьо Сиорак, черноок, с лице, цялото в белези, и човек на думи твърде скъп.
Баща ми не останал дълго време екюйе. През 1544 година той проявил такава храброст при Серизол6, че още на бойното поле бил произведен кавалер от дук Д’Ангиен, командувал войските ни в оня знаменателен ден. Радостта му обаче била помрачена от тежката рана, получена от Жан дьо Совтер в левия крак, с който той за цял живот остана куц. С настъпването на мира най-доброто, което можел да очаква Жан дьо Совтер, щяло да бъде назначаването му на някоя незначителна стражева службица, което несъмнено би разделило двамината Жановци — мисъл, еднакво непоносима както за единия, така и за другия.
И вече ги спохождали мрачни мисли за бъдещето им, когато се споминал дядо ми Шарл. Той едва имал време да се възрадва на величието, с което сполуката на неговия най-малък син осенила рода му. Все го чакал и — мине, не мине ден — току разгласявал сред руанските буржоа скорошното посещение на сина си, „кавалерът Дьо Сиорак“, когато ненадейно бил сполетян от смъртоносно сплитане на червата — miserere7, както се разбра подир, и предал богу дух в нечувани страдания, без да успее да зърне за сетен път най-малкия си син, единствения, който му бил останал, и единствения, когото обичал истински от децата си, тъй като, вече споменах това, нямал дъщерите си за нищо.
6
В тази битка французите удържат над имперските войски победа в резултат на която Монфера бива присъединен към Франция. — Б.пр.