Получил своята част от наследството, възлизаща на 7537 ливри, кавалерът Дьо Сиорак още със завръщането си в лагера се затворил заедно с Жан дьо Совтер в палатката, която делял с него, и приятелите се заловили за сметките. А тъй като и двамината не се впускали в излишни разходи, а и нямали слабост нито към комара, нито към виното — тез две душегубки за войника, — те били спестили, кажи-речи, изцяло заплатите си, накърнявайки в същото време съвсем незначителна част от придобитата плячка. Освен това те години наред поверявали голяма част от спестяванията си на един почтен руански евреин, който на свой ред ги увеличил, давайки ги в заем под лихва, та ето че двамата изведнъж се оказали притежатели на 35 хиляди ливри, сторили им се сума предостатъчна, за да се захванат със земеделие, без при това и през ум да им мине дори да пресмятат колко се полага всекиму поотделно, тъй като от този миг нататък възнамерявали да делят поравно всичко — както печалби, така и загуби.
И тогава с позволението на генерал-лейтенанта, който искрено съжалявал за тях, двамината Жановци напуснали Нормандския легион ведно с конете си, оръжие и богатство, както и с трима храбри войници, придадени им на постоянна служба. Единият от тях карал каруца, натоварена, освен с всичките им земни притежания и с пълен набор от пищови, аркебузи и гърдани8, до една отнети от неприятеля и всички заредени. Пътят от Нормандия до Перигор бил дълъг и несигурен и малкият отряд напредвал крайно предпазливо, като отбягвал многочислените разбойнически банди, но безмилостно посичал дребните каймани9, имащи наглостта да им искат бач10 за преминаване по мостовете. Щом им видели сметката на тези негодяи, прибирали оръжието и екютата им и след като всеки от тримата войници получел своя дял от плячката, останалото обогатявало съдържанието на сандъците на двамината Жановци.
Нейде след Бордо, по пътя за Бержерак, мъжката дружина застигнала грациозна кавалкада млади монахини, възседнали кротки дамски кончета и водени от пътуваща в карета високомерна абатеса. При вида на препускащите подире им войскари — брадати, изпечени на слънцето и целите в белези, послушничките се разпищели на възбог, вярвайки щото е настъпил сетният им час. Но Жан дьо Сиорак, възпирайки коня си до прозорчето на каретата, извънредно вежливо поздравил абатесата и побързал да я успокои. Била тя млада, от знатен род, че и ни най-малко не изглеждала свирепа, та като попремигала мило и едва ли не обещаващо, помолила го да я съпроводят до Сарлат. Баща ми, който по онова време, както се говори, бил лесна плячка за всички земни дяволици, та били те и в монашески одеяния, тъкмо щял да склони, когато в разговора се намесил Жан дьо Совтер. Учтив, но категоричен, той впил черните си очи в абатесата и й обяснил, че при бързината, с която се движели кончетата на светите девици, грижите по охраната им щели твърде много да забавят неговия отряд, а това несъмнено би го изложило още повече на опасностите по пътя. Накратко казано, ставало дума за услуга, която обаче в никой случай не струвала по-малко от петдесет ливри. Абатесата тозчас изгубила любезния си вид и взела ядовито да се пазари, но Жан дьо Совтер останал непреклонен и в крайна сметка тя му наброила исканата сума до последния грош, при туй в предплата.
В детството си съм чувал тази история повече от сто пъти, разказвана винаги от Кабюс, единия от тримата ни войници; вторият се казваше Марсал, а третият — Кулондр. И макар много да ми се нравеше, струваше ми се и доста загадъчна, тъй като в края й Кабюс, ухилен до уши, неизменно възкликваше през смях: „Единият Жан пипна екютата, а другият, бог да го благослови, всичко останало!“
Прадядо ми, старият Франсоа Сиорак, вече се бил поминал и със земите му в Таниес се разпореждал Раймон, по-големият брат на Шарл, аптекаря. Той посрещнал племенника си много радушно, макар че дълбоко в себе си здравата се уплашил от нахълталите в дома му петима брадати, обути в тежки чизми и въоръжени до зъби войскари. Жан обаче поел всички разходи на дружината, а тъй като било и жътвено време, тримата войници запретнали ръкави и се заели да помагат. Те впрочем били напълно почтени момци и постъпили на служба в Нормандския легион поради едничката причина, че по онова време живеели в същата провинция, инак двамина от тях били родом от Керси, а третият, Кабюс, бил гасконец.
8
Някогашна къса и широкоцевна пушка, която при стрелба се е прикладвала на гърдите. — Б.пр.
9
Окситанска дума, произлизаща от думата „quemant“, т.е. просяк, препитаващ се, освен с просия и с грабеж по пътищата. — Б.пр.