— Господин Дьо Комон, приятел ли ви е барон Дьо Фонтенак? — попитал Жан дьо Совтер.
— В никакъв случай! — отвърнал Комон, свеждайки поглед. — Никой тук не е приятел на Фонтенак, а и сам той не е приятел никому.
По последвалото мълчание Совтер разбрал, че по този въпрос имало да се казват немалко неща, за които обаче Комон би предпочел да не отваря дума. Сиорак несъмнено също би забелязал това, ако точно в този момент в голямата зала на замъка не се била появила една очарователна госпожица в силно деколтирана домашна роба, чиято разкошна руса коса свободно падала върху раменете й. Откакто предприел посещенията си при сарлатските благородници, той се бил нагледал на толкова дами със заклещени във високи плисирани яки вратове, та главите им изглеждали поставени сякаш на тепсия, че бил извънредно приятно изненадан, съзирайки тази белоснежна сочна шия, която с лебедова грация се кръшвала ту насам — ту натам, дордето госпожицата го оглеждала с огромните си сини очи. При последвалата размяна на поздрави Совтер, приближил се, накуцвайки до нея, изведнъж съгледал на шията, дето толкова се понравила на Сиорак, един медальон, чийто вид го накарал да се начумери.
— Изабел е дъщеря на чичо ми, кавалера Дьо Комон — пояснил Комон с дълбокия си глас. — Жена ми, разбира се, също щеше да слезе, за да почете гостите си, ако не беше простудата, която я принуждава да си стои в стаята. Но ето че сега Изабел ще я замени. Макар да не е безимотна, братовчедка ми Изабел живее у дома, при това за наша най-голяма радост, тъй като тя е самото съвършенство. — Тук той стрелнал с поглед Сиорак, а сетне, обръщайки се този път към Совтер, шеговито добавил: — Човек просто няма в какво да я упрекне, с изключение може би на слабостта й към медальоните.
В сините очи на Изабел припламнали искрици и като разкършила живо врат и рамене, тя бойко отвърнала:
— По което си приличаме с крал Луи XI12, братовчеде.
— Който въпреки идолопоклонството си, беше велик крал! — заключил Комон сериозно, но очите му се смеели.
Когато на следния ден двамината Жановци спрели конете си пред замъка Мепеш, те видели подвижния мост вдигнат, а на виковете им, при туй след доста време, се отзовала нечия чорлава глава със зачервено лице и мътен поглед, която изникнала на крепостната стена.
— Вървете си! Вървете си по пътя! — изхриптяла главата. — Имам заповед да не отварям никому!
— Туй пък що за заповед е? — възкликнал Жан дьо Сиорак. — И кой ли ще е оня, дето ти я е дал? Аз съм кавалерът Дьо Сиорак, племенник на Раймон Сиорак от Таниес, и заедно с приятеля ми Жан дьо Совтер възнамеряваме да купим кастеланството. А как, според теб, бих могъл да го купя, щом не мога да го разгледам преди това?
— Ах, гос’ине, гос’ине! — завайкал се оня. — Ще ви замоля най-покорно да ми простите, но отворя ли ви, то значи да изложа както моя, тъй и живота на близките ми на смъртна опасност!
— Кой си ти и как се казваш?
— Малигу.
— При туй любител на винцето, струва ми се! — подхвърлил Совтер полугласно.
— От мепешките слуги ли си? — продължил да го разпитва Сиорак.
— Как щяло! — възразил Малигу гордо. — Имам си аз и земя, и къща, че и лозе.
— А голямо ли ти е лозето? — полюбопитствал Совтер.
— Бива си го, гос’ине, колкото да ми залъже жаждата си го бива.
— Че тогаз какво дириш тук?
— Ами ожънах си аз малкото, дето го имам, ама на, за беда взех, че се оставих наследниците на Мепеш да ме придумат и се главих за пазач срещу два гроша дневно.
— Които не заслужаваш, щом не отваряш на купувачите!
— Не мога, гос’ине! — рекъл жално Малигу. — Имам заповед и горко ми, ако я престъпя!
— Чия е заповедта?
— Много добре знаете чия е — промърморил Малигу, като навел глава.
— Слушай, Малигу — свъсил вежди Совтер, — ако още сега не спуснеш моста, тозчас отивам в Сарлат, за да доведа кралския прокурор и стражниците! А те вече ще те обесят, задето пречиш на купувачите!
— Виж, на господин Дьо Ла Боеси веднага му отварям, и дума да няма! — отвърнал Малигу с дълбока въздишка на облекчение. — Ама не ми се вярва да ме обеси. Вий вървете, гос’ине, вървете да доведете прокурора, преди някой друг да ме е утрепал! Умолявам ви в името на господа бога и на всички светии!
— По дяволите светиите! — изръмжал тихо Совтер. — Да не би този обесник също да носи медальон на Светата дева?