— Предполагам, че „Великата Четворка“ не е имала някакво дяволско устройство, скрито в тавана — нещо, което да е слязло автоматично, за да пререже гърлото на стареца и след това да бъде отново издърпано нагоре?
— Като стълбата на Яков? Знам, Хейстингс, че вашето въображение е от най-богатите — но ви умолявам да го обуздавате от време на време.
Аз млъкнах засрамен. Поаро продължи да се вре наоколо, като надничаше в стаи и шкафове с ясно изразено недоволство върху лицето. Внезапно той нададе развълнуван вик, напомнящ на померанско куче. Изтичах към него. Той стоеше в кухненския килер в драматична поза. В ръката си размахваше един овнешки бут!
— Скъпи ми Поаро! — извиках аз. — Какво има? Да не би внезапно да сте полудели?
— Разгледайте, умолявам ви, това овнешко. Но го разгледайте отблизо!
Аз го разгледах колкото се може по-отблизо, но не можах да видя нищо необичайно в него. Изглеждаше ми като един напълно обикновен овнешки бут. Това и казах. Поаро ми хвърли смразяващ поглед.
— Но не виждате ли това? И това, и това…
Той придружаваше всяко „това“ с мушкане на безобидното парче месо, като откъртваше по този начин малки парченца лед.
Поаро току-що ме бе обвинил, че имам прекалено силно въображение, но сега почувствах, че той имаше много по-дръзка фантазия, която караше моите най-добри постижения просто да бледнеят пред нея. Той сериозно ли смяташе, че тези късчета лед представляват кристалчета от смъртоносна отрова? Това бе единствената ми догадка, която можех да направя, виждайки неговата необичайна възбуда.
— Това е замразено месо — обясних кротко аз. — Внос от Нова Зеландия, навярно знаете това.
Той ме зяпна за миг-два и след това избухна в странен смях.
— Приятелят ми Хейстингс е наистина изумителен! Той знае всичко — абсолютно всичко! Как се казва — справки даваме всякакви — това е моят приятел Хейстингс.
Той хвърли овнешкия бут отново в чинията му и излезе от килера. След това погледна през прозореца.
— Ето го и нашият приятел инспекторът. Всичко е наред. Видях всичко, което исках да видя тук. — Той забарабани разсеяно по масата, сякаш бе погълнат от някакви изчисления и след това внезапно попита: — Какъв ден сме днес, mon ami?
— Понеделник — отвърнах аз, доста учуден. — Какво…?
— А-а, понеделник, така ли? Лош ден от седмицата. Да се извърши убийство в понеделник е грешка.
Като отиваше обратно към всекидневната, той потупа барометъра на стената и погледна термометъра.
— Показва хубаво време и двадесет и два градуса по Целзий. Един типичен английски летен ден.
Ингълс все още разглеждаше различните предмети от китайска керамика.
— Вие не се интересувате много от това разследване, мосю? — каза Поаро.
Другият се усмихна вяло.
— Не е моя работа, виждате ли. Аз съм ценител на някои неща, но не и на това. Затова отстъпвам и давам път. Изтокът ме научи да бъда търпелив.
Инспекторът влезе забързано, като се извиняваше за дългото си отсъствие. Той настояваше да ни разведе отново из по-голямата част от местата, но в края на краищата ние успяхме да се откопчим.
— Оценявам вашата безкрайна отзивчивост, инспекторе — каза Поаро, когато отново стъпихме на селската уличка. — Има само още една молба, която искам да отправя към вас.
— Може би искате да видите трупа, сър?
— О, драги мой, не! Трупът ни най-малко не ме интересува. Искам да видя Робърт Грант.
— Ще трябва да дойдете с мен в Мортън, за да го видите, сър.
— Много добре, така и ще направя. Но трябва да го видя и да говоря с него насаме.
Инспекторът почеса горната си устна.
— Ами-и, не знам дали ще можете сър.
— Уверявам ви, че ако можете да се свържете със Скотланд Ярд ще получите пълни правомощия. Аз съм чувал за вас, разбира се, сър, и зная, че от време на време сте ни правили услуги. Но не е позволено.
— Но въпреки това се налага — каза спокойно Поаро. — Налага се поради следната причина — Грант не е убиецът.
— Какво? Тогава кой е?
— Убиецът е бил, струва ми се, млад мъж. Той е отишъл до Гранайт Бангълоу с двуколка, която е оставил отвън. Влязъл е вътре, извършил е убийството, излязъл и си заминал. Бил е гологлав и облеклото му е било леко изцапано с кръв.