Като ме сграбчи за ръката, Поаро ме затегли обратно към вилата.
— Сега, mon ami, представете си, че днес е денят след изчезването и че ние търсим следи. Вие обичате следите, нали? Вижте — ето ги и тях, отпечатъци от мъжки обувки, на мистър Халидей… Той завива надясно, както направихме и ние, крачи бодро — хоп! зад него се чуват други стъпки — бързи и ситни стъпки на жена. Ето, тя го застига — стройна млада жена с вдовишки воал. „Извинете, мосю, мадам Оливие ме помоли да ви повикам обратно.“ Той се спира, обръща се. Къде може да го заведе младата жена? Само съвпадение ли е това, че тя го застига точно там, където започва една малка алея, разделяща две градини? Тя го повежда по нея. „Оттук е по-кратко, мосю.“ Градината и вилата на мадам Оливие се намират вдясно, а вляво е градината на друга вила — и от тази градина, обърнете внимание, падна дървото — и без малко да ни удари. И двете градини имат врати към алеята. Засадата е там. Изскачат мъже, сломяват съпротивата му и го отвеждат в непознатата вила.
— Боже мой, Поаро — извиках аз, — да не би да искате да кажете, че виждате всичко това?
— Виждам го с очите на своя разум, mon ami. Така и само така трябва да се е случило. Елате, нека да се върнем в къщата.
— Искате да видите мадам Оливие отново?
Поаро ме удостои със странна усмивка.
— Не, Хейстингс, искам да видя лицето на жената от стълбището.
— Коя смятате, че е тя — роднина на мадам Оливие?
— По-скоро секретарка — и то секретарка, назначена не много отдавна.
Същият смирен църковен помощник ни отвори вратата.
— Можете ли да ми кажете — каза Поаро — името на дамата, вдовицата, която току-що влезе?
— Мадам Вероне? Секретарката на мадам?
— Точно така. Бихте ли били така любезен да я помолите да поговори с нас за момент?
Младежът изчезна. Не след дълго се появи отново.
— Съжалявам. Мадам Вероне трябва отново да е излязла.
— Мисля, че не е — тихо каза Поаро. — Бихте ли й предали името ми, мосю Еркюл Поаро, и й съобщили, че е много важно да я видя веднага, тъй като отивам след това в Префектурата.
Нашият пратеник отново замина. Този път дамата се появи. Тя влезе в салона. Последвахме я. Тя се обърна и вдигна воала си. За моя безкрайна изненада аз познах нашия стар противник графиня Росакоф, руска графиня, която бе организирала един особено хитър обир на бижута в Лондон.
— Веднага щом ви зърнах в преддверието, аз се подготвих за най-лошото — отбеляза печално тя.
— Драга моя графиньо Росакоф…
Тя поклати глава.
— Сега съм Инес Вероне — прошепна тя, — испанка, омъжена за французин. Какво искате от мен, мосю Поаро? Вие сте ужасен човек. Изгонихте ме от Лондон. Сега, предполагам, ще разкажете за мен на нашата чудесна мадам Оливие и ще ме изгоните от Париж. Ние, бедните руснаци, също трябва да живеем, знаете.
— Много по-сериозно от това е, мадам — каза Поаро, като я наблюдаваше. — Предлагам да вляза в съседната вила и да освободя мистър Халидей, ако той е все още жив. Както виждате, аз знам всичко.
Видях как лицето й внезапно побледня. Тя захапа устната си. След това заговори с нейната обичайна решителност.
— Той е все още жив, но не е във вилата. Добре, мосю, нека да сключим една сделка. Свобода за мен — и мистър Халидей, здрав и читав, за вас.
— Приемам — каза Поаро. — Тъкмо се канех да предложа същото. Между другото, „Великата Четворка“ ли са вашите работодатели, мадам?
Отново видях как същата смъртна бледност запълзя по лицето й, но тя остави въпроса му без отговор.
Вместо това тя попита:
— Ще ми разрешите ли да телефонирам? — И като отиде до апарата, набра един номер. — Номерът на вилата — обясни тя, — където нашият приятел е затворен. Може да го дадете на полицията — гнездото ще бъде празно, когато те пристигнат. А, свързаха ме. Ти ли си, Андре? Аз съм, Инес. Малкият белгиец знае всичко. Изпрати Халидей до хотела и изчезвай.
Тя постави обратно слушалката и се доближи до нас, като се усмихваше.
— Вие ще ни придружите до хотела, мадам.
— Естествено. Очаквах това.