Намерих такси и потеглихме заедно. Виждах по лицето на Поаро, че той бе объркан. Всичко бе станало прекалено лесно. Пристигнахме в хотела. Портиерът се приближи към нас.
— Пристигна един господин. Той е във вашите стаи. Изглежда много болен. С него дойде една медицинска сестра, но си тръгна.
— Всичко е наред — каза Поаро. — Той е мой приятел.
Качихме се заедно до стаята. На един стол до прозореца седеше измъчен млад човек, който изглеждаше изтощен до крайна степен, Поаро отиде до него.
— Вие ли сте Джон Халидей? — Мъжът кимна. — Покажете ми лявата си ръка. Джон Халидей има бенка малко под левия лакът.
Мъжът си протегна ръката. Бенката беше там. Поаро се поклони на графинята. Тя се обърна и напусна стаята. Една чаша бренди посъживи малко Халидей.
— Боже господи! — промърмори той. — Аз бях в ада… ада… Онези злодеи са същински дяволи. Съпругата ми, къде е тя? Какво ли си мисли? Те ми казаха, че тя ще повярва… ще повярва…
— Тя не вярва — каза твърдо Поаро. — Нейната вяра във вас никога не се е разколебавала. Тя ви чака — тя и детето.
— Благодаря на бога за това. Още не мога да повярвам, че съм отново свободен.
— Сега, след като се посъвзехте малко, мосю, бих искал да чуя цялата история от началото.
Халидей го погледна с изражение, което не подлежеше на никакво описание.
— Аз не си спомням… нищо — каза той.
— Какво?
— Чували ли сте някога за „Великата Четворка“?
— Чувал съм някои неща — каза сухо Поаро.
— Вие не знаете това, което аз знам. Те притежават неограничена мощ. Ако си затварям устата, ще бъда в безопасност, но ако изтърва само една дума — не само аз, но и моите най-близки и скъпи същества ще бъдат сполетени от нечувани страдания. Няма смисъл да спорите с мен. Аз не знам… не си спомням нищо…
И като стана, той излезе от стаята.
Лицето на Поаро имаше объркано изражение.
— Значи така, а? — промърмори той. — „Великата Четворка“ отново са победители. Какво е това, което държите в ръката си, Хейстингс?
Подадох му го.
— Графинята го написа набързо, преди да си замине — обясних аз.
Той го прочете.
— „Au revoir — IV“.
— Подписано с нейните инициали — IV. Може би е просто съвпадение това, че те също означават и Четворка. Чудя се, Хейстингс, чудя се.
Глава VII
Крадците на радий
Нощта след освобождаването си Халидей прекара в хотела, където спа в стая, съседна на нашата, и цяла нощ го чувах да пъшка и да протестира в съня си. Несъмнено това, което бе преживял във вилата, бе разстроило нервите му и на сутринта ние окончателно се провалихме в опитите си да изтръгнем каквато и да било информация от него. Той само повтаряше твърдението си за неограничената мощ, с която разполагала „Великата Четворка“ и увереността си, че ако проговори, ще последва отмъщение.
След обяда той замина, за да се върне отново при съпругата си в Англия, но ние с Поаро останахме в Париж. Аз бях изцяло за енергични действия от един или друг вид и бездействието на Поаро ми лазеше по нервите.
— За бога, Поаро — настоявах аз, — нека да отидем и да ги хванем.
— Прекрасно, mon ami, прекрасно. Да отидем къде и да хванем кого? Бъдете по-точен, умолявам ви.
— „Великата Четворка“, разбира се.
— Cela va sans dire. Но как смятате да го направите?
— Полицията — рискувах неуверено аз.
Поаро се усмихна.
— Те ще ни обвинят в разпространяване на небивалици. Не разполагаме с нищо, от което да започнем — абсолютно нищо. Трябва да чакаме.
— Да чакаме какво?
— Да чакаме те да направят ход. Вижте сега, в Англия всички вие разбирате и обожавате бокса. Ако един човек не направи нищо, то тогава другият трябва да стори това. По този начин, като позволяваш на противника да атакува, ти научаваш нещо за него. Такава е и нашата роля — да оставим другата страна да атакува.
— Мислите ли, че те ще го направят? — попитах аз със съмнение.
— Въобще не се съмнявам в това. Отначало, разбирате ли, те се опитват да ме измъкнат от Англия. Това се проваля. След това, при аферата в Дартмур, ние се намесваме и спасяваме тяхната жертва от бесилото. И вчера, още веднъж, ние попречихме на техните планове. Със сигурност те няма да оставят нещата току-така.
Тъкмо разсъждавах върху това, когато на вратата се почука. Без да дочака отговор, в стаята влезе един мъж и затвори вратата зад себе си. Той бе висок и слаб, с леко гърбав нос и жълтеникаво лице. Носеше палто, закопчано до брадата и мека шапка, нахлупена до очите му.