— Извинете ме, господа, за моето малко безцеремонно влизане — каза той с тих глас, — но работата, по която съм дошъл тук, е от доста необичайно естество.
Като се усмихваше, той тръгна към масата я седна до нея. Аз понечих да скоча, но Поаро ме възпря с жест.
— Както казвате, мосю, вашето влизане е малко безцеремонно. Бихте ли били така любезен да ни съобщите целта на вашето посещение?
— Скъпи мой Поаро, тя е много проста. От известно време вие безпокоите моите приятели.
— По какъв начин?
— Хайде стига, мосю Поаро. Сериозно ли ме питате това? Вие го знаете много добре, както и аз.
— Зависи, мосю, от това кои са тези ваши приятели.
Без да продума, мъжът измъкна от джоба си една табакера и след като я отвори, извади четири цигари и ги хвърли на масата. После ги взе и ги върна обратно в табакерата, която пъхна отново в джоба си.
— Аха! — каза Поаро. — Значи това било то, така ли? И какво предлагат вашите приятели?
— Те предлагат, мосю, да използвате вашите способности — вашите много забележителни способности в разкриване на дребни закононарушения, като се върнете към вашето предишно призвание, за да решавате проблемите на дамите от лондонското общество.
— Много миролюбива програма — каза Поаро. — Ами ако не се съглася?
Мъжът направи красноречив жест.
— Ще съжаляваме за това, разбира се, и то извънредно много. Ще съжаляват също така и всички приятели и почитатели на великия Еркюл Поаро. Но съжаленията, колкото и да са трогателни, не могат да върнат човек обратно към живота.
— Много деликатно казано — каза Поаро, като кимаше с глава. — А ако аз… приема?
— В такъв случай аз съм упълномощен да ви предложа компенсация.
Той извади портфейл и хвърли десет банкноти на масата. Всяка една от тях бе на стойност десет хиляди франка.
— Това е просто гаранция за нашата добросъвестност — каза той. — Ще ви бъде заплатена сума, десет пъти по-голяма от тази.
— Боже мой — извиках аз, като скочих, — вие се осмелявате да мислите…
— Седнете, Хейстингс — каза властно Поаро. — Обуздайте своята така възхитителна и честна натура и седнете долу. А на вас, мосю, ще кажа следното. Какво ще ми попречи да позвъня на полицията и да ви предам в техните ръце, докато моят приятел тук ви задържи, за да не избягате?
— Щом смятате това за разумно, може да го сторите, разбира се — отвърна спокойно нашият гост.
— О, достатъчно, Поаро — извиках аз. — Не мога да понеса това. Позвънете на полицията и да приключваме с въпроса.
Като се надигнах бързо, аз отидох до вратата и застанах с гръб към нея.
— Това е като че ли очевидният развой на нещата — мърмореше Поаро, сякаш спорейки със себе си.
— Давайте, Поаро — настоях аз.
— Ще бъде на ваша отговорност, mon ami.
Поаро едва бе вдигнал слушалката, когато мъжът внезапно скочи като котка върху мен. Аз бях готов и очаквах това. След минута ние се бяхме вкопчили здраво един в друг и се олюлявахме из стаята. Изведнъж усетих, че той се подхлъзна и хватката му отслабна. Използвайки това предимство, аз го притиснах още по-яко, Той падна на пода преди мен. И тогава, в самия триумф на моята победа, се случи нещо необичайно. Усетих как отхвръквам напред. Летейки с главата напред, аз се блъснах в стената в някакво невъобразимо кълбо. Почти веднага скочих на крака, но вратата вече се затваряше зад моя бивш съперник. Втурнах се към нея и я задърпах, но тя бе заключена отвън. Сграбчих телефона от Поаро.
— Рецепцията ли е? Спрете един мъж, който излиза. Той е висок, със закопчано догоре палто и мека шапка. Издирва се от полицията.
Бяха изминали само няколко минути, когато чухме шум в коридора отвън. В ключалката се завъртя ключ и вратата се отвари. В нейните очертания стоеше самият управител на хотела.
— Мъжът — хванахте ли го? — извиках аз.
— Не, мосю. Никой не е слизал по стълбите.
— Трябва да сте се срещнали с него.
— Никого не сме срещали, мосю. Невероятно е, че той е могъл да избяга.
— Мисля, че сте срещнали някого — каза Поаро с тих глас. — Някой от служителите на хотела, може би?
— Само един сервитьор, който носеше поднос, мосю.
— А-а! — каза Поаро с тон, който казваше всичко. — Ето защо той носеше палтото си закопчано до брадата — размишляваше Поаро, след като успяхме най-накрая да се освободим от развълнуваните служители на котела.