— Ужасно съжалявам, Поаро — прошепнах аз, доста обезсърчен. — Мислех, че съм го победил.
— Да, това е било някаква японска хватка, предполагам. Не се разстройвайте, mon ami. Всичко стана съгласно плана — неговия план. Точно това исках.
— Какво е това? — извиках аз, като се спуснах върху един кафяв предмет, който лежеше на пода.
Това бе тънък портфейл от кафява кожа и бе очевидно изпаднал от джоба на нашия посетител, докато се бе борил с мен. Вътре имаше две платени сметки на името на мосю Феликс Леон и сгънат къс хартия, който накара сърцето ми да забие по-бързо. Това бе половин лист от тетрадка, върху който бяха надраскани с молив само няколко думи, но това бяха думи от изключителна важност.
„Следващата среща на съвета ще бъде в петък, в 11 сутринта, на Рю дьо Ешел, номер З4.“
Бележката бе подписана с една голяма цифра „4“.
Но петък бе днес и часовникът над камината показваше, че часът е десет и тридесет.
— Боже мой, какъв шанс! — извиках аз. — Съдбата е на наша страна. Трябва веднага да тръгваме. Какъв невероятен късмет!
— Ето защо е дошъл той — прошепна Поаро. — Сега разбирам всичко.
— Разбирате какво? Хайде, Поаро, стига сте стояли тук и сте мечтали.
Поаро ме погледна и бавно поклати глава, като се усмихваше.
— „Заповядай в моята малка къщичка — казал паякът на мухата.“ Това не е ли една ваша малка английска песничка за деца? Не, не — те са много хитри, но не толкова хитри, колкото Еркюл Поаро.
— Накъде, по дяволите, биете, Поаро?
— Приятелю мой, аз се питах каква ли е причината за тазсутрешното посещение. Наистина ли нашият посетител се надяваше, че ще успее да ме подкупи? Или, другата възможност, че ще ме сплаши така, че да изоставя начинанието си? Това изглежда малко вероятно. Защо, тогава, дойде той? Сега аз виждам целия план — много добър, много изкусен — привидната цел да ме подкупят или сплашат, неизбежната схватка, която той не си направи труда да избегне и която щеше да накара изпадането на портфейла да изглежда естествено и логично, и накрая — клопката! Рю дьо Ешел, 11 часа сутринта? Съвсем не мисля така, mon ami! Никой не може да хване толкова лесно Еркюл Поаро.
— Боже господи! — ахнах аз.
Поаро се мръщеше на себе си.
— Все пак има едно нещо, което не мога да разбера.
— Кое е то?
— Времето, Хейстингс, времето. Ако те искаха да ме подмамят да отида там, със сигурност нощта щеше да бъде по-подходящо време за това. Защо в такъв ранен час? Да не би да има вероятност нещо да се случи тази сутрин? Нещо, за което те са силно заинтересовани Еркюл Поаро да не узнае?
Тон поклати глава.
— Ще видим. Ето тук ще седя, mon ami. Няма да мърдаме никъде тази сутрин. Ще изчакваме събитията тук.
Часът бе точно единадесет и половина, когато се получи известието в малък плик. Поаро го скъса и ми го подаде. То бе от мадам Оливие, световноизвестния учен, която бяхме посетили предишния ден във връзка със случая Халидей. В него тя ни молеше да отидем веднага в Паси.
Ние се отзовахме на повикването без да губим нито миг. Мадам Оливие ни посрещна в същия малък салон. Отново бях поразен от удивителната сила на тази жена, с нейното продълговато лице на монахиня и пламтящи очи — блестяща наел едничка на Бекерел и семейство Кюри. Тя веднага пристъпи към въпроса.
— Господа, вчера вие разговаряхте с мен относно изчезването на мистър Халидей, Сега научавам, че сте се върнали в къщата за втори път и сте помолили да видите моята секретарка, Инес Вероне. Тя е напуснала къщата с вас и повече не се е върнала.
— Това ли е всичко, мадам?
— Не, мосю, не е. Снощи лабораторията е била разбита и няколко ценни документа и записки са откраднати. Крадците са се опитал и да вземат и нещо с още по-голяма стойност, но за щастие не са успели да отворят големия сейф.
— Мадам, ето фактите по случая. Вашата бивша секретарка, мадам Вероне, е всъщност графиня Росакоф, специалист в областта на кражбите и тъкмо тя бе отговорна за изчезването на мистър Халидей. Откога работи тя за вас?
— От пет месеца, мосю. Това, което казвате, ме изумява.
— Въпреки това то е вярно. Тези документи, можеха ли лесно да бъдат намерени? Или смятате, че е замесен вътрешен човек?
— Доста странно е, че крадците са знаели точно къде да търсят. Вие мислите, че Инес…