— Да, въобще не се съмнявам, че те са действали на базата на нейната информация. Но какво е това ценно нещо, което крадците не са успели да намерят? Скъпоценни камъни?
Мадам Оливие поклати глава с едва доловима усмивка.
— Нещо много по-ценно от това, мосю. — Тя се огледа наоколо, след което се наведе напред и сниши гласа си: — Радий, мосю.
— Радий?
— Да, мосю. Аз се намирам сега в най-важния етап от моите експерименти. Притежавам малък запас от радий, който е лично мой, освен това ми е отпуснато и допълнително количество за процеса, върху който работя. Макар че в действителност това количество не е голямо, то представлява голяма част от световните запаси и стойността му се равнява на милиони франкове.
— И къде се намира?
— В един оловен сандък в големия сейф — сейфът е направен нарочно да изглежда стар и очукан, но всъщност представлява върхово постижение в производството на сейфове. Вероятно това е причината, поради която крадците не са успели да го отворят.
— Още колко време ще държите този радий при вас?
— Само още два дни, мосю. След това експериментите ми ще приключат.
Очите на Поаро светнаха.
— И Инес Вероне знае този факт? Добре, в такъв случай нашите приятели ще се върнат. Нито дума за мен на никого, мадам. Но бъдете спокойни, аз ще спася вашия радий. Имате ключ за вратата, която води от лабораторията към градината, нали?
— Да, мосю. Ето го. Имам дубликат за себе си. А това е ключът за градинската врата, която води към алеята между тази вила и съседната.
— Благодаря ви, мадам. Довечера си легнете както обикновено, не се страхувайте и оставете всичко на мен. Но нито дума на никого — нито на двамата ви асистенти — мадмоазел Клод и мосю Анри бяха те, нали? — нито дума особено на тях.
Поаро излезе от вилата, като потриваше ръце с най-голямо задоволство.
— Какво ще правим сега? — попитах аз.
— Сега, Хейстингс, ще се приготвим да напуснем Париж — и да заминем за Англия.
— Какво?
— Ще опаковаме багажа си, ще обядваме и ще отидем с кола до Гар дю Норд.
— Но радия?
— Казах, че ще заминем за Англия — не съм казал, че ще пристигнем там. Поразсъждавайте за момент, Хейстингс, Напълно сигурно е, че ни наблюдават и стелят. Нашите врагове трябва да повярват, че ние се връщаме в Англия, а те в никакъв случай няма да повярват в това, освен ако не ни видят да се качваме във влака и да потегляме.
— Искате да кажете, че ще скочим от влака в последната минута?
— Не, Хейстингс. Нашите врагове няма да се задоволят с нищо друго, освен с едно истинско заминаване.
— Но нали влакът никъде не спира, освен чак в Кале?
— Той ще спре, ако за това бъде заплатено.
— О, я стига, Поаро — разбира се, че не можете да платите, за да спрете един експрес — те ще ви откажат.
— Скъпи мой приятелю, никога ли не сте забелязали малката ръчка на аварийната спирачка — мисля, че глобата за неправомерно използване беше 100 франка, нали?
— О, смятате да дръпнете това?
— Или по-скоро един мой приятел, Пиер Комбо, ще го направи. След това, докато той спори с охраната, правейки голяма сцена, а целият влак зяпа с интерес, ние с вас тихичко ще изчезнем.
Ние надлежно изпълнихме плана на Поаро. Пиер Комбо, стар и близък познайник на Поаро, който очевидно познаваше много добре методите на моя приятел, се съгласи с плана. Шнурът за сигнализация бе дръпнат още щом навлязохме в предградията на Париж. Комбо „направи сцена“ в съответствие с най-добрите френски традиции и Поаро и аз успяхме да напуснем влака, без някой да се заинтересува от нашето изчезване. Първото нещо, което предприехме, бе значително да променим външния си вид. В малко куфарче Поаро бе взел необходимите за целта материали. В резултат на това се получиха двама безделника в мръсносини блузи. Вечеряхме в някаква затънтена гостилница, след което поехме обратно към Париж.
Наближаваше единадесет часа, когато за пореден път се озовахме в квартала, където се намираше вилата на мадам Оливие. Преди да се шмугнем в алеята, огледахме пътя и в двете посоки. Мястото изглеждаше абсолютно безлюдно. За едно нещо бяхме напълно сигурни — никой не ни следеше.
— Не очаквам те да са вече тук — прошепна ми Поаро. — Вероятно няма да дойдат по-рано от утре вечер, но те идеално знаят, че остават само две нощи, през които радият ще е тук.