Райлънд изглежда търсеше да наеме английски секретар, представителна личност, с добри светски обноски. Предложението на Поаро бе да се кандидатирам за този пост.
— Аз самият бих го направил, mon ami — обясни ми той с извинителен тон. — Но, виждате ли, почти е невъзможно да се дегизирам по необходимия начин. Говоря английски много добре — освен когато съм развълнуван — но едва ли толкова добре, че да измамя опитния слух, и дори да трябваше да жертвам мустаците си, не се съмнявам и за миг, че все още мога да бъда разпознат като Еркюл Поаро.
Аз също не се съмнявах и заявих, че съм готов и желая да поема ролята и да проникна в домашната обител на Райлънд.
— Десет към едно, че той и без това няма да ме наеме — отбелязах аз.
— О, не, ще го стори. Аз ще ви уредя такива препоръки, които ще го накарат да си глътне езика. Самият министър на вътрешните работи ще ви препоръча.
Това като че ли изглеждаше малко прекалено, но Поаро отклони моите протести.
— О, да, той ще го направи. Разследвах за него един случай, който можеше да породи сериозен скандал. Всичко се разреши с дискретност и деликатност и сега, както вие бихте се изразили, той е кацнал на ръката ми като малко птиче и кълве трохи.
Нашата първа стъпка бе да прибегнем до услугите на художник-гримьор. Той бе малко човече с чудновати движения на главата си, наподобяващи птичка, които не се различаваха твърде много от тези на Поаро. Известно време той ме гледа мълчаливо, след което се хвана на работа. Когато се погледнах в огледалото половин час по-късно, бях смаян. Специални обувки ме караха да изглеждам поне с пет сантиметра по-висок, а палтото, което носех, бе така скроено, че да ми придава вид на висок, извършавал и слабоват човек. Веждите ми бяха изкусно променени и придаваха на лицето ми съвсем друго изражение, носех подплънки в бузите си и силният загар на лицето бе част от миналото ми. Мустаците ми бяха изчезнали и от ъгълчето на устата ми се подаваше златен зъб.
— Вашето име — каза Поаро — е Артър Невил. Бог да ви закриля, приятелю мой, тъй като се страхувам, че ще попаднете на опасно място.
С туптящо в гърдите сърце аз се представих в Савой в час, назован от мистър Райлънд и помолих да видя великия мъж.
След като ме накараха да чакам минута-две, аз бях поведен нагоре по стълбите към неговия апартамент.
Райлънд седеше на една маса. Пред него лежеше разтворено писмо, което с ъгъла на зеницата си успях да зърна, че бе изписано с почерка на министъра на вътрешните работи. За първи път виждах американския милионер и трябва вътрешно да си призная, че бях впечатлен. Той бе висок и слаб, с издадена напред брадичка и леко извит нос. Сивите му очи му проблясваха, студено иззад надвисналите вежди. Той имаше гъста прошарена коса и една дълга черна пура (без която, научих по-късно, никога не е бил виждан) се подаваше шикозно от ъгъла на устата му.
— Седнете — изсумтя той.
Седнах. Той потупа писмото пред себе си.
— Според това нещо тук вие притежавате всички най-добри качества, като по този начин ме освобождавате от необходимостта да търся други кандидати. Кажете, имате ли опит в светските дела?
Отговорих му, че смятам, че ще мога да го удовлетворя в това отношение.
— Имам предвид ако има много херцози, графове, виконти и тем подобни във вилата, която наех, вие ще можете правилно да ги разпределите и да ги настаните там, където трябва, около масата за хранене?
— О, съвсем лесно — отговорих аз, като се усмихвах.
Ние разменихме още няколко предварителни слова и аз разбрах, че съм нает. Това, което мистър Райлънд искаше, бе секретар, който да е запознат с английското общество, тъй като вече имаше американски секретар и стенографка при себе си.
Два дни по-късно аз заминах за Хатън Чейс, седалището на Херцога на Лоумшир, което американският милионер бе наел за шест месеца.
Задълженията ми въобще не ме затрудняваха. В един период от живота си аз бях частен секретар на един много деен депутат от парламента, така че от мен не се изискваше нищо непознато. Мистър Райлънд обикновено даваше големи приеми през уикендите, но в средата на седмицата бе сравнително спокойно. Много рядко виждах мистър Апълби, американския секретар, но той изглеждаше приятен, нормален млад американец, много експедитивен в работата си, Мис Мартин, стенографката, виждах доста по-често. Тя бе хубаво момиче на около двадесет и три — двадесет и четири години, с кестенява коса и кафяви очи, които можеха да изглеждат доста палави в някои случаи, въпреки че обикновено бяха сведени скромно надолу. Струваше ми се, че тя не само не харесва, но и няма доверие на своя работодател, макар, разбира се, да внимаваше никога да не намеква каквото и да било за това пред мен. Въпреки това по-късно щеше да дойде момент, в който тя неочаквано щеше да ми се довери.