Мис Мартин продължи:
— Очевидно се отнася до някакъв имот, който мистър Райлънд смята да купи. Но аз наистина смятам, че човек, който може да изпадне в ярост за подобна дреболия, е… ъ-ъ-ъ… опасен. Как мислите, че трябва да постъпя, майор Невил? Вие имате повече житейски опит от мен.
Успокоих момичето, като й посочих, че мистър Райлънд вероятно страда от бича на неговата раса — лошото храносмилане. Накрая я изпратих напълно утешена. Но самият аз не можех толкова лесно да се успокоя. Когато момичето си бе отишло и бях останал сам, извадих тефтерчето си и прегледах писмото, което бях нахвърлил набързо. Какво означаваше то — това на пръв поглед невинно звучащо послание? Дали се отнасяше за някаква сделка, която Райлънд щеше да сключи и за която не искаше да изтекат никакви подробности, преди тя да бъде извършена? Това бе едно възможно обяснение. Но аз си спомних майката цифра 4, с която са били белязани пощенските пликове и почувствах, че накрая аз съм попаднал на следа от онова нещо, което търсим.
През цялата онази вечер си блъсках главата над писмото, както и през по-голямата част на следващия ден — и тогава внезапно открих решението. Ключът към загадката бе цифрата 4, Прочетох всяка четвърта дума от писмото и се появи коренно различно съобщение „Спешно трябва да видя вас при кариерата седемнадесет единадесет четири.“
Разгадаването на цифрите бе лесно. Седемнадесет означаваше седемнадесети октомври — което бе утре — единадесет бе часът, а четворката означаваше или тайнственият Номер Четири, или това бе „запазена марка“, така да се каже, на „Великата Четворка“. Кариерата също бе ясна. В имението имаше една голяма изоставена кариера на около километър от къщата — усамотено местенце, идеално за тайни срещи.
В продължение на няколко кратки мига се изкушавах самият аз да организирам цялото шоу. Това щеше да бъде нещо, с което щях много да се гордея и поне веднъж щях да имам удоволствието да тържествувам пред Поаро.
Но накрая превъзмогнах изкушението. Това бе сериозна работа — нямах право да действам сам и евентуално да застраша шансовете ни за успех. За първи път ние бяхме успели да изпреварим нашите врагове. Този път трябваше да успеем — и колкото и да не исках да си призная, Поаро бе по-умният от нас двамата.
Набързо му надрасках едно писмо, в което му изложих фактите и обясних колко бе наложително ние да подслушаме за какво ще говорят на тази среща. Аз можех да се свързвам с Поаро по време на престоя ми тук, но бяхме решили той да не се свързва с мен, в случай че отваряха писмата ми.
На следващата вечер изгарях от вълнение. В къщата нямаше гости и аз бях заангажиран с мистър Райлънд в кабинета му през цялата вечер. Бях предвидил, че точно така ще се случи, затова не се надявах, че ще имам възможност да посрещна Поаро на гарата. Бях обаче уверен, че ще бъда освободен доста преди единадесет часа.
Така и стана. Малко след десет и половина мистър Райлънд погледна към часовника и заяви, че е „привършил“. Разбрах намека му и се оттеглих дискретно. Качих се на горния етаж, все едно че си лягам, но тихичко се смъкнах надолу по едно странично стълбище и излязох в градината, като предвидливо бях сложил тъмно палто, за да прикрия белия нагръдник на ризата си.
Бях изминал известно разстояние по протежение на градината, когато се реших да погледна назад през рамо. Точно в този момент мистър Райлънд прекрачваше прозореца на своя кабинет, който гледаше към градината. Той се бе запътил към мястото на уговорената среща. Ускорих крачка, за да мога да взема достатъчна преднина. Пристигнах в кариерата доста задъхан.
Десет минути по-късно, точно когато удари единадесет часа, Райлънд се появи, като крачеше предпазливо, с шапка, нахлупена до очите и неизбежната пура в устата. Той хвърли бърз поглед наоколо и след това хлътна надолу в тунела на кариерата. След малко до слуха ми долетя тих шепот. Очевидно другият човек — или хора — които и да бяха те, бяха пристигнали първи на срещата. Изпълзях предпазливо от храста и сантиметър по сантиметър, като внимавах да не вдигам и най-малкия шум, се заизвивах надолу по стръмната пътека. Сега само един голям камък ме делеше от разговарящите хора. Подпомаган от тъмнината, аз надзърнах над ръба му и се озовах лице в лице с дулото на един черен автоматичен пистолет, което вещаеше смърт!