Не бях особено очарован от Поаро и му го казах. Върнахме се в Лондон с влака, с който разнасяха, млякото в ранните сутрешни часове — пътуване, което бе всичко друго, но не и удобно.
Едва бях излязъл от банята, отдал се на приятни мисли за закуска, когато чух гласа на Джап във всекидневната. Метнах една хавлия върху себе си и влязох забързано.
— Хубаво ни пратихте да гоним вятъра този път — казваше Джап. — Твърде жалко за вас, мосю Поаро. За първи път, откакто ви познавам, се проваляте.
Лицето на Поаро представляваше гледка, интересна за изучаване. Джап продължи:
— Ето каква я свършихме, като взимаме цялата тази работа за Черната Ръка на сериозно — а през всичкото време нас ние разигравал лакеят.
— Лакеят? — ахнах аз.
— Да, Джеймс или каквото му е там името. Изглежда, че се е обзаложил в стаята на прислужниците, че може да накара негова светлост — това сте вие, капитан Хейстингс — да го вземе за господаря му и да му пробута всевъзможни шпионски дивотии за някаква банда „Великата Четворка“.
— Невъзможно!
— Не ви ли се вярва? Аз изпратих нашия джентълмен директно в Хатън Чейс и истинският Райлънд бе в леглото си, потънал в сън. Освен това и икономът, и готвачът и кой знае още колко други потвърдиха под клетва за облога. Просто една глупава шега — това е всичко — в която е участвал и камериерът.
— Ето защо той не излизаше от сянката — промърмори Поаро.
След като Джап си отиде, ние се спогледахме.
— Вече знаем, Хейстингс — каза Поаро накрая, — че Номер Две от „Великата Четворка“ е Ейб Райлънд. Целта на маскарада от страна на лакея е била да се осигури вратичка за измъкване и случай на непредвидени ситуации. А що се отнася до самия лакей…
— Да? — задъхано изрекох аз.
— Номер Четири — каза Поаро.
Глава IX
Загадката на жълтия жасмин
Макар Поаро да казваше, че ние непрекъснато трупаме информация и все повече опознаваме противниците си, аз чувствах, че се нуждая от по-осезаем успех.
От момента, в който бяхме влезли в контакт с „Великата Четворка“, те бяха извършили две убийства, отвлекли Халидей и насмалко да убият Поаро и мен самия. За разлика от тях ние едва ли бяхме отбелязали и една точка в играта досега.
Поаро се отнесе с лекота към моите оплаквания.
— Досега, Хейстингс — каза той, — те бяха тези, които се смееха и забавляваха. Това е вярно, но нали имате една поговорка: „Най-добре се смее този, който се смее последен“? Когато този миг настъпи, mon ami, ще видите. Трябва да си спомните също — добави той, — че ние имаме работа с не какъв да е престъпник, а с втория най-велик ум в света.
Аз се въздържах да полаская самолюбието му, като задам очевидния въпрос. Знаех отговора, по-точно знаех какъв щеше бъде отговорът на Поаро и вместо това се опитах безуспешно да изтръгна някаква информация относно това какви стъпки щеше да предприеме той, за да проследи и открие врага. Както обикновено, той ме бе държал в пълно неведение относно своите ходове, но аз подразбрах, че поддържа връзка с агенти от тайните служби в Индия, Китай и Русия и от неговите редки изблици на самовъзхвала заключих, че бе постигнал известен напредък в любимата си игра да разгадава мислите на своя враг.
Поаро почти бе изоставил частната си практика и аз знаех, че в този период се бе отказал от няколко забележително тлъсти хонорара. Вярно, понякога разследваше случаи, които го бяха заинтригували, но обикновено ги оставяше веднага щом се убедеше, че нямат никаква връзка с дейността на „Великата Четворка“.
Това негово поведение донесе на нашия приятел, инспектор Джап, значителни изгоди. Не ще и дума, че той спечели много слава, след като разреши няколко случая, в които успехът му в действителност се дължеше на някой и друг полупрезрителен намек от страна на Поаро.
Като отплата за такива услуги Джап ни доставяше пълни подробности за всеки случай, който той смяташе, че може да заинтересува дребничкия белгиец. Затова когато му възложиха случая, който вестниците нарекоха „Загадката на жълтия жасмин“, той веднага телеграфира на Поаро, като го питаше дали би искал да дойде и разследва случая.
Тази именно телеграма ни накара, около месец след моето приключение в къщата на Ейб Райлънд, да се озовем в едно купе във влака, който ни понесе от задимения и прашен Лондон към малкия градец Маркет Хандфърд в Устършир, мястото на загадката.