— Без всякакво значение, казвате? — обади се Поаро. — Е, щом мислите така, значи е така.
Аз го изгледах подозрително, но не можах да открия подигравка в очите му.
— И тогава — продължих аз — със следствието започнали сензациите.
— Виждам, че на това място започвате да се облизвате.
— Появили се известни подозрения спрямо доктор Куентин. Като начало той не е бил редовният лекар, а само замествал, докато доктор Бълайтоу бил заминал на заслужена почивка. След това сметнали, че неговото нехайство било непосредствената причина за нещастието. Но и в неговите показания не липсвала сензация. Мистър Пейнтър бил с разклатено здраве още от пристигането си в Крофтлъндс. Известно време го преглеждал доктор Бълайтоу, но когато доктор Куентин видял за първи път пациента си, той бил озадачен от някои от симптомите. Преди онази нощ, когато го повикали след вечеря, той го бил преглеждал само веднъж. Веднага щом останал насаме с мистър Пейнтър, последният му поднесъл един изненадваща история. Първо, въобще не се чувствал зле, обяснил той, само вкусът на някакво къри, което ял на вечеря, му се сторил странен. Като си послужил с едно извинение, за да се освободи от А Линг за няколко минути, той изсипал съдържанието на чинията си в една купичка и я предал на доктора, като го помолил да открие дали наистина има нещо в нея. Въпреки изявлението си, че не е болен, докторът забелязал, че шокът от съмнението явно го терзаел и че сърцето му изпитвало тежестта на всичко това. Съответно той му направил една инжекция — не приспивателно, а стрихнин. С това, мисля, случаят завършва, с изключение на най-голямата сензация в цялата тази история — а именно че в неизяденото къри, което било надлежно анализирано, бил открит опиум на прах, достатъчен да умъртви двама души! — Направих пауза.
— И вашите заключения, Хейстингс? — попита тихо Поаро.
— Трудно е да се каже. Би могло да бъде нещастен случай — фактът, че някой се е опитал да го отрови същата нощ, може да е просто съвпадение.
— Но вие не смятате така? Предпочитате да мислите, че е… убийство.
— А вие?
— Mon ami, ние с вас не разсъждаваме по един и същи начин. Аз не се мъча да избирам между две противоположни решения — убийство или нещастен случай. Това ще стане, когато решим другия проблем — загадката на „жълтия жасмин“. Между другото, вие пропуснахте нещо там.
— Имате предвид двете линии под прав ъгъл една спрямо друга, които едва-едва се виждат под думите? Не сметнах, че те могат да бъдат от някакво практическо значение.
— Вие винаги придавате голяма важност на мислите си, Хейстингс. Но нека да се прехвърлим от загадката на жълтия жасмин върху загадката на кърито.
— Добре. Кой е сипал отровата в него? Защо? Тук може да задават безброй въпроси. А Линг, разбира се, го е приготвил. Но защо той ще иска да убива господаря си? Да не би да е член на тайно китайско дружество или нещо от този род? В пресата пишат от време на време за такива веща. „Тайното дружество на Жълтия жасмин“, вероятно. Освен това да не забравяме и за Джерълд Пейнтър. — Направих пауза.
— Да — каза Поаро, като кимаше с глава. — Да не забравяме и за Джерълд Пейнтър, както казвате. Той ще наследи чичо си. Но онази нощ той е вечерял навън.
— Той може да се е добрал до някои от съставките на кърито — предположих аз. — И се е погрижил да го няма в къщата, за да не опита от ястието.
Мисля, че разсъжденията ми доста впечатлиха Поаро. В погледа, който той ми отправи, имаше по-голямо внимание и уважение от това, което бе проявявал към мен досега.
— Той се връща късно — размишлявах аз, като чертаех един хипотетичен случай. — Вижда светлината в кабинета на чичо си, влиза и като открива, че планът му се е провалил, натиква стареца в огъня.
— Мистър Пейнтър, който е в доста добра форма за своите петдесет и пет години, не би позволил да бъде изгорен до смърт без борба, Хейстингс. Такова възстановяване на събитията не е правдоподобно.
— Добре, Поаро — извиках аз — Мисля, че почти пристигнахме. Нека да чуем какво мислите вие!
Поаро ми отправи една усмивка, изду гръдния си кош и започна тържествено:
— Допускайки, че това е убийство, веднага изниква въпросът — защо точно по този начин? Мога да се сетя само за една причина — да не се открие самоличността, след като лицето е изгорено до неузнаваемост.
— Какво? — извиках аз. — Смятате, че…