Поаро се оглеждаше наоколо, като се мръщеше недоволно.
— Не мога да видя светлина — мърмореше той. — А, ето сега нещо проблесна, но веднага се изгуби отново в тъмнината. Не съм напипал нишката — не виждам мотива.
— Младият Джерълд Пейнтър е имал солиден мотив — отбеляза мрачно Джап. — Мога да ви кажа, че навремето той е водил доста буен живот. И екстравагантен. Вие също знаете що за стока са художниците — нямат и капка морал.
Поаро не обърна голямо внимание на унищожителните критики на Джап по отношение на темперамента на художниците. Вместо това той се усмихна многозначително.
— Добри ми Джап, защо имам чувството, че се опитва те да ми хвърлите прах в очите? Със сигурност знам, че този, когото подозирате, е китаецът. Но вие хитрувате. Хем искате да ви помогна — хем не желаете да разкриете всичките си карти.
Джап избухна в смях.
— Винаги си оставате същият, мистър Поаро. Да, бих се обзаложил, че е китаецът, ще си го призная сега. Близо до ума е, че той е човекът, който е подправил кърито и щом може да направи един опит да очисти господаря си, нищо не му пречи да направи и втори за една вечер.
— Чудя се дали би могъл — каза тихо Поаро.
— Аз пък не мога да разбера мотива му. Някакво езическо отмъщение или нещо от този род, предполагам.
— Чудна работа — каза отново Поаро. — Не е имало грабеж? Нищо не е изчезнало? Нито скъпоценности, нито дари или документи?
— Не. Тоест почти не.
Аз наострях уши, също и Поаро.
— Не е имало грабеж, искам да кажа — обясни Джап. — Но старият тип е пишел нещо като книга. Научихме за нея едва тази сутрин, когато пристигна писмо от издателите, в което те питаха за ръкописа. Изглежда той е бил току-що привършен. Младият Пейнтър и аз претърсихме къщата отгоре до долу, но не можахме да открием и следа от ръкописа — той трябва да го е скрил някъде.
Очите на Поаро грееха с онази зелена светлина, която познавах толкова добре.
— Как се е казвала тази книга? — попита той.
— Мисля, че беше „Скритата ръка в Китай“.
— Аха! — почти възкликна Поаро. След това добави бързо: — Нека да видя китаеца, А Линг.
Изпратиха да повикат китаеца и след малко той се дотътри със сведени надолу очи и полюшваща се плитка. Невъзмутимото му лице не показваше и следа от вълнение.
— А Линг — каза Поаро, — съжалявате ли, че господарят ви е мъртъв?
— Много съжалява. Той добър господар.
— Знаете ли кой го е убил?
— Не знам. Кажа на полицай, ако знам.
Въпросите и отговорите продължиха. Със същото невъзмутимо лице А Линг описа как е приготвил кърито. Готвачът нямал нищо общо с него, заяви той, ничии други ръце не са го докосвали, освен неговите собствени. Аз се чудех дали той знаеше накъде го водят тези негови признания. Той също така упорито твърдеше, че прозорецът към градината е бил залостен онази вечер. Ако е бил отворен на следващата сутрин, това означава, че сам господарят му го е отворил. Накрая Поаро го освободи.
— Достатъчно, А Линг. — Китаецът бе вече на врата, та, когато Поаро го повика обратно. — И казвате, че нищо не знаете за Жълтия Жасмин?
— Не, какво трябва да знам?
— Нито за знака, който бе изписан под него?
Докато говореше, Поаро се наведе напред и бързо начерта нещо върху една прашна малка масичка. Бях достатъчно близо, за да го видя, преди той да го изтрие. Една вертикална линия, втора, под прав ъгъл спрямо първата, и още една линия, която завършваше едно голямо 4. Ефектът върху китаеца бе като удар от електрически ток. За миг лицето му се скова от ужас. След това, също така внезапно, то стана отново невъзмутимо и като повтори тържествено, че не знае, той се оттеглил.
Джап замина да търси младия Пейнтър. Поаро и аз останахме сами.
— „Великата Четворка“, Хейстингс! — извика Поаро. — Отново „Великата Четворка“. Пейнтър е бил голям пътешественик. В неговата книга несъмнено е имало някаква жизненоважна информация, отнасяща се до деянията на Номер Едно, Ли Чанг Йен, главатаря и мозъка на „Великата Четворка“.
— Но кой… как…
— По-тихо, идват насам.
Джерълд Пейнтър бе приятен млад мъж, доста слабоват на вид. Той имаше мека кестенява брада и ексцентрична вратовръзка с преливащи се цветове. Отговаряше с голяма охота на въпросите на Поаро.
— Вечерях при едни наши съседи, семейство Уикърли — обясни той. — В колко часа съм се прибрал? О, към единадесет. Аз имам секретен ключ, знаете. Всички прислужници си бяха легнали и аз естествено си помислих, че и чичо ми е сторил същото. Всъщност тогава ми се стори, че зърнах онзи китайски просяк, А Линг — тихата стъпка — да се шмугна зад ъгъла на антрето, но реших, че ми се е привидяло.