Аз разглеждах една от иконите, за която прецених, че има значителна стойност, когато се обърнах и видях Поаро проснат върху пода. Колкото и да бе красив килимът, едва ли заслужаваше толкова близко внимание.
— Нима този килим е толкова ценен? — попитах аз.
— А? О, килимът ли? Не, аз не разглеждах килима. Но той наистина е един удивителен образец, твърде красив, за да бъде безпричинно закован с голям гвоздей през средата. Не, Хейстингс — каза той, когато се приближих към него. — Гвоздеят не е там сега. Но е останала дупката.
Внезапен шум зад нас ме накара бързо да се обърна, а Поаро да скочи чевръсто на крака. В очертанията на вратата стоеше едно момиче. Очите й, приковани в нас, бяха изпълнени с подозрение. Тя бе със среден ръст, с красиво, доста навъсено лице, тъмносини очи и черна коса, подстригана късо. Гласът й, когато заговори, бе мек и звучен, и напълно неанглийски.
— Страхувам се, че чичо ми не може да ви приеме. Той е инвалид в тежка форма.
— Това е жалко, но може би вие ще бъдете така добра да ми помогнете вместо него. Вие сте мадмоазел Давидоф, нали?
— Да, аз съм Соня Давидоф. Какво искате да научите?
— Аз разследвам онзи печален случай от предишната нощ — смъртта на мистър Гилмър Уилсън. Какво можете да ми разкажете за него?
Очите на момичето се отвориха широко.
— Той почина от сърдечен удар — както играеше шах.
— Полицията не е толкова сигурна, че е било… сърдечен удар, мадмоазел.
Момичето направи жест, изпълнен с ужас.
— Значи е било вярно, тогава — извика тя. — Иван е бил прав.
— Кой е Иван и защо казвате, че е бил прав?
— Иван е този, който ви отвори вратата — той ми каза, че по негово мнение Гилмър Уилсън не е умрял от естествена смърт, а е бил отровен по погрешка.
— По погрешка?
— Да, отровата е била предназначена за чичо ми.
Тя напълно бе забравила първоначалното си недоверие и говореше разпалено.
— Защо казвате това, мадмоазел? Кой би желал да отрови доктор Савароноф?
Тя поклати глава.
— Не знам. В неведение съм. А чичо ми, той не иска да ми се довери. Това е естествено, може би. Виждате ли, той почти не ме познава. Виждал ме е само като дете и едва сега, когато дойдох да живея с него тук в Лондон, ме вижда за втори път. Но все пак със сигурност зная, че той се страхува от нещо. Ние имаме много тайни общества в Русия и един ден дочух нещо, което ме наведе на мисълта, че именно такова общество го е накарало да изпадне в този страх. Кажете ми, мосю — тя пристъпи една крачка към нас и снижи гласа си, — чували ли сте някога за организация, наречена „Великата Четворка“?
Поаро почти подскочи. Очите му щяха да изскочат от смайване.
— Защо вие… какво знаете за „Великата Четворка“, мадмоазел?
— Значи тогава има такава организация! Дочух да се споменава и попитах чичо ми за нея. Никога не съм виждала по-уплашен човек. Той побеля целият от страх и започна да трепери. Той се страхува от тях, мосю, много се страхува, сигурна съм в това. И по погрешка те убиват американеца, Уилсън.
— „Великата Четворка“ — промърмори Поаро. — Винаги „Великата Четворка“! Изумително съвпадение, мадмоазел, вашият чичо е все още в опасност. Трябва да го спася. Сега ми разкажете точно събитията от онази фатална вечер. Покажете ми шахматната дъска, масата, как са седели двамата мъже — всичко.
Тя отиде в единия край на стаята и донесе малка масичка. В горната й повърхност бяха изящно вградени сребърни и черни квадрати, които представляваха шахматна дъска.
— Масата бе изпратена на чичо ми като подарък преди няколко седмици с молбата той да я използва при следващата среща, в която ще участва. Тя се намираше в средата на стаята — ето така.
Поаро изследва масата прекалено внимателно според мен, Той въобще не провеждаше разследването по начина, по който аз бих го провел. Много от неговите въпроси ми изглеждаха безсмислени, а за наистина жизненоважни неща той сякаш нямаше какво да попита. Заключих, че неочакваното споменаване на „Великата Четворка“ го е извадило напълно от равновесие.
След като изследва в продължение на една минута масата и точното място, която тя бе заемала, той помоли да види шахматните фигури. Соня Давидоф му ги донесе в една кутия. Той разгледа бегло една-две от тях.
— Изящен комплект — разсеяно измърмори той.
И отново нямаше въпроси — какви напитки са били сервирани или какви хора са присъствали.