Прочистих многозначително гърлото си.
— Не смятате ли, Поаро, че…
Той ме прекъсна безцеремонно.
— Не мислете, приятелю мой. Оставете всичко на мен. Мадмоазел, напълно ли е невъзможно да видя чичо ви?
Лека усмивка озари лицето й.
— Да, той ще ви приеме. Разбирате ли, задачата ми е първо да проверявам всички непознати.
Тя изчезна. Чух шепот от гласове в съседната стая и след минута тя се върна и ни направи знак да влезем.
Човекът, който лежеше там на кушетката, бе внушителна личност. Висок, измършавял, с огромни гъсти вежди, бяла брада и изпито лице в резултат на гладуване и несгоди, доктор Савароноф бе човек с подчертана индивидуалност. Забелязах особената форма на главата му, необикновено високото чело. Един велик шахматист трябва да има и велик ум, знаех аз. Личеше си, че доктор Савароноф е вторият най-добър шахматист в света.
Поаро се поклони.
— Мосю доктор, мога ли да говоря с вас насаме?
Савароноф се обърна към племенницата си.
— Остани ни, Соня.
Тя послушно излезе.
— И сега, сър, какво има?
— Доктор Савароноф, вие скоро сте получили огромно богатство. Ако вие… починете внезапно, кой ще го наследи?
— Аз съм направил завещание, в което съм оставил всичко на моята племенница, Соня Давидоф. Да не би да предполагате…
— Нищо не предполагам, но вие не сте виждали племенницата си от дете. Би било лесно за всеки да влезе в нейната роля.
Савароноф изглеждаше като гръмнат от това предположение. Поаро продължи спокойно.
— Но стига толкова за това — аз просто ви предупреждавам. Това, което искам да направите сега, е да опишете шахматната партия от онази вечер.
— Какво искате да кажете — да я опиша?
— Ами аз самият не играя шах, но разбирам, че има най-различни обичайни начини за започване — гамбит, не го ли наричаха така?
Доктор Савароноф се усмихна леко.
— А-а, сега ви разбирам. Уилсън започна с Рой Лопес — едно от най-солидните начала, което често се използва при турнирни срещи.
— И колко време бяхте играли, когато стана трагедията?
— Трябва да беше на третия или четвъртия ход, когато Уилсън внезапно падна мъртъв върху масата.
Поаро се надигна да си върви. Той зададе последния си въпрос, който сякаш беше без всякакво значение, но аз знаех какво се криеше зад него.
— Нещо да е ял или пил?
— Уиски със сода, мисля.
— Благодаря ви, доктор Савароноф. Повече няма да ви безпокоя.
Иван бе в преддверието, за да ни изпрати. Поаро се спря за малко на прага.
— Апартамента под този, знаете ли кой живее там?
— Сър Чарлс Кингуел, член на парламента, сър. Макар че наскоро бе даден под наем заедно с обзавеждането.
— Благодаря ви.
Излязохме навън под яркото зимно слънце.
— Е, добре, Поаро — избухнах аз. — Не мисля, че този път вие се отличихте с нещо. Въпросите ви бяха повече от нелогични.
— Така ли смятате, Хейстингс? — погледна ме трогателно Поаро. — Че бях bouleverse6, да. Вие какво щяхте да попитате?
Аз обсъдих внимателно въпроса и след това изложих плана си на Поаро. Той слушаше, доколкото ми се стори, с подчертан интерес. Монологът ми продължи почти до дома ни.
— Отлично, много проницателно от ваша страна, Хейстингс — каза Поаро, като пъхна ключа в ключалката и тръгна пред мен нагоре по стълбите. — Но напълно излишно.
— Излишно! — възкликнах аз, смаян. — Ако човекът е бил отровен…
— Аха — извика Поаро, като се хвърли върху една бележка, която лежеше върху масата. — От Джап. Точно както си мислех. — Той ми я подхвърли. Тя бе кратка и ясна. Не са били открити никакви следи от отрова, нито е имало нещо, което да покаже от какво е умрял американецът. Виждате — каза Поаро, — че нашите въпроси щяха да бъдат напълно излишни.
— Досетихте се за това предварително?
— „Прогнозирай вероятния резултат от раздаването“ — цитира Поаро една задача по бридж, която наскоро бе отнела доста от моето време. — Mon ami, когато човек прави това успешно, тогава не го нарича досещане.
— Хайде да не търсим под вола теле — казах нетърпеливо аз. — Вие предвидихте това?
— Да.
— Как?
Поаро бръкна с ръка в джоба си и извади… един бял офицер.
— О! — извиках аз. — Забравили сте да го върнете на доктор Савароноф.