— Това означава, че съм бил кръгъл идиот. Бързо, бързо, към апартамента в Уестминстър, Все още можем да стигнем навреме.
Хукнахме за там с едно такси. Поаро въобще не отговаряше на развълнуваните ми въпроси. Втурнахме се нагоре по стълбите. Неколкократните ни позвънявания и почуквалия не доведоха до отговор, но като се заслушах внимателно, долових едно глухо стенали е, което идваше отвътре.
Оказа се, че портиерът на входа има резервен ключ и след няколко отказа, накрая той склони да го използва.
Поаро отиде направо във вътрешната стая. Лъхна ни острата миризма на хлороформ. На пода лежеше Соня Давидоф, завързана и със запушена уста, като носът и устата й бяха покрити с голям напоен тампон от памук. Поаро го разкъса и предприе мерки да я съживи. След малко пристигна лекар и Поаро я предаде на неговите грижи. След това ме дръпна настрани. От доктор Савароноф нямаше и следа.
— Какво означава всичко това? — попитах слисан аз.
— Това означава, че, изправен пред две еднакви по вид съждения, аз съм избрал погрешното. Вие ме чухте да казвам, че ще бъде лесно за който и да е да влезе в ролята на Соня Давидоф, тъй като чичо й не я е виждал от толкова много години?
— Да.
— Ами вярно е също така и точно обратното. Би било лесно за който и да е да изиграе ролята на чичото.
— Какво?
— Савароноф наистина е умрял при избухването на революцията. Човекът, който претендираше, че е избягал и търпял ужасни трудности и несгоди, човекът, толкова променен, „че дори неговите собствени приятели не могли да го познаят“, който успял да се докопа до огромно богатство…
— Да. Кой е бил той?
— Номер Четири. Нищо чудно, че е бил уплашен, когато Соня му казала, че е дочула един от неговите лични разговори за „Великата Четворка“. Той отново се изплъзна от ръцете ми. Досетил се е, че аз в края на краищата ще попадна на вярната следа и затова изпрати честния Иван на лов за диви патици по възможно най-криволичещия маршрут, упои с хлороформ момичето и се измъкна, като без съмнение вече е реализирал повечето от ценните книжа, оставени от мадам Сахароф.
— Но… кой се е опитал да го убие тогава?
— Никой не се е опитвал да го убива. Набелязаната жертва е бил Уилсън, от началото до края.
— Но защо?
— Приятелю мой, Савароноф е бил вторият най-добър шахматист в света. По всяка вероятност Номер Четири не е знаел дори най-елементарните правила на играта. Съвсем ясно е, че той не може да участва в една истинска партия шах. Той опитал всичко, което могъл, само и само да избегне състезанието. Когато това се провалило, съдбата на Уилсън била предрешена. Той в никакъв случай не е трябвало да разбере, че великият Савароноф дори не знае да играе шах, Уилсън често започвал с начало Рой Лопес и е било сигурно, че и сега ще го използва. Номер Четири нагласил нещата така, че смъртта да настъпи при третия ход, преди да настъпят някакви усложнения в защитата.
— Но, скъпи мой Поаро — упорствах аз, — да не би да си имаме работа с луд? Аз внимателно следях вашите разсъждения и признавам, че трябва да сте прав, но да убие човек, само и само да продължи да играе ролята си! Със сигурност е имало и по-прости начини от този да излезе от това затруднено положение? Той е могъл да каже, че неговият лекар му е забранил да се подлага на напрежението на едно шахматно състезание.
Поаро сбърчи чело.
— Естествено, Хейстингс — каза той, — имало е и други начини, но нито един от тях не е бил толкова убедителен. Освен това за вас да убиеш човек е недопустимо, нали? В съзнанието си Номер Четири не разсъждава по същия начин. Аз се поставям на негово място, нещо, което е невъзможно за вас. Представям си неговите мисли. Той се наслаждава на ролята си на гросмайстор в тази партия. Не се и съмнявам, че той е присъствал на шахматни турнири, за да изучава ролята си. Той седи, потънал в мисли, и бърчи чело, дава си вид, че в момента обмисля велики комбинации, а през цялото време се е смеел вътрешно. Той съзнава, че знае всичко на всичко два хода — както и това, че повече не му е необходимо. Това от друга страна ще му помогне да предвиди момента, който ще бъде най-подходящ за… О, да, Хейстингс, започвам да разбирам нашия приятел и неговата психология.
Аз свих рамене.
— Е, добре, предполагам, че сте прав, но не мога да разбера защо трябва да се поема риск, който може така лесно да бъде избегнат.
— Риск! — изсумтя Поаро. — Къде се е криел този риск? Щеше ли Джап да разреши проблема? Не. Ако Номер Четири не бе допуснал една малка грешка, той нямаше да бъде изложен и на най-нищожния риск.