— Да — казах аз. — Наистина получих телеграма.
— Вие я донесе, да? Донесете сега.
Заскърцах със зъби, но какво можех да сторя? Изтичах отново нагоре по стълбите. Като правех това, аз мислех да се доверя на мисис Пиърсън, във всеки случай поне що се отнасяше до изчезването на Синдарела. Тя беше на площадката, но близо зад нея стоеше малката прислужница и аз се поколебах. Ако тя беше шпионин — думите от бележката затанцуваха пред очите ми „тя ще пострада“. Влязох във всекидневната, без да продумам.
Взех телеграмата и тъкмо се канех да излязат когато ме осени една идея. Не можех ли да оставя някакъв знак, който не би означавал нищо на враговете ми, но Поаро ще го разбере? Забързано отидох до лавицата с книги и съборих четири книги на пода. Нямаше опасност Поаро да не ги забележи. Те веднага щяха да подразнят погледа му и той със сигурност би намерил това за необичайно, особено след малката поучителна лекция от негова страна. След това хвърлих една лопата въглища в огъня и се постарах да изръся четири бучки върху решетката. Бях направил всичко, което можех — и се молех на Бога Поаро да изтълкува правилно знаците.
Забързах отново надолу. Китаецът взе телеграмата от мен, прочете я, след това я сложи в джоба си и с кимване ме подкани да го последвам.
Пътят, по който той ме поведе, бе дълъг и изморителен. Качихме се първо на автобус, след това пътувахме доста време с трамвай, като през цялото време маршрутът ни неотклонно водеше на изток. Преминахме през непознати квартали, за чието съществуване никога не бях и сънувал. Сега бяхме вече край доковете, досетих се аз и осъзнах, че ме водят в сърцето на Чайнатаун.
Пряко волята си аз потреперих. Водачът ми не спираше да пристъпва напред, като ме водеше по тесни и криволичещи улички, потънали в мизерия, докато накрая спря пред една порутена къща и почука четири пъти на вратата.
Тя бе незабавно отворена от друг китаец, който отстъпи встрани, за да ни направи път да влезем. Дрънченето на затварящата се зад мен врата прозвуча като погребален звън, който попари и последните ми надежди. Аз наистина бях в ръцете на врага.
Сега ме предадоха на втори китаец. Той ме поведе надолу по някакви разхлопани стълби до една изба, пълна с бали и бурета, която бе пропита с остър мирис на източни подправки. Почувствах се изцяло погълнат от атмосферата на Изтока — забулена, вероломна, зловеща…
Внезапно водачът ми претърколи настрани две от бъчвите и аз видях нисък отвор в стената, наподобяващ тунел. Той ми направи знак да продължа. Тунелът бе доста дълъг и твърде нисък, за да мога да ходя в него изправен. Накрая обаче той се разшири до размерите на коридор и няколко минути по-късно ние се озовахме в друга изба.
Моят китаец пристъпи напред и почука четири пъти по една от стените. Една цяла секция от стената се отмести, откривайки тясна вратичка. Преминах през нея и за мое безкрайно учудване се озовах в нещо подобно на палат от „1001 нощ“ — ниска и продълговата стая под земята, с окачени по стените богати ориенталски коприни, окъпана в светлина и изпълнена с ухание на парфюми и подправки. Имаше пет-шест дивана, покрити с коприна, а подът бе застлан с изящни килими, китайска изработка. В дъното на стаята имаше ниша, отделена от стаята със завеса. Иззад завесата до нас долетя един глас.
— Доведохте ли нашия почетен гост?
— Ваше превъзходителство, той е тук — отговори моят водач.
— Нека нашият гост влезе — бе отговорът.
В същия момент завесата бе дръпната встрани от нечия невидима ръка и аз се озовах пред един огромен диван, отрупан с възглавнички, върху който седеше висок слаб ориенталец, облечен в красиво извезана мантия и както личеше по дължината на ноктите на ръцете му — човек с високо обществено положение.
— Седнете, моля ви, капитан Хейстингс — каза той, като ме подкани с ръка. — Вие се отзовахте на молбата ми да дойдете незабавно, радвам се да видя това.
— Кой сте вие? — попитах аз. — Ли Чанг Йен?
— О, не, аз съм само един от скромните слуги на моя господар. Изпълнявам неговите повеления, това е всичко — както други негови слуги правят същото в други страни — в Южна Америка, например.
Пристъпих крачка напред.
— Къде е тя? Какво сте направили с нея там?
— Тя е на безопасно място — където никой не може да я намери. Засега тя е невредима. Забележете, че казвам засега.
Ледени тръпки запълзяха надолу по гърба ми, като гледах усмихващия се дявол пред мен.