— Ето, капитане, писалката чака ръката ви. Вие трябва само да го напишете. Ако не…
— Ако не? — като ехо повторих аз.
— Ако не, жената, която обичате, ще умре — и то бавно. В свободното си време моят господар, Ли Чанг Йен, се забавлява като изобретява нови и изтънчени методи за мъчение…
— О, Господи! Вие сте сатана! Не, не бихте направили това…
— Да ви разкажа ли за някои от неговите уреди за мъчение?
Без да обръща внимание на моя протестен вих, неговата реч продължи — гладко, спокойно — докато с вик на ужас аз не запуших с ръце ушите си.
— Достатъчно е, виждам. Вземете писалката и пишете.
— Не бихте посмели…
— Безсмислено е да говорите и вие го съзнавате. Вземете писалката и пишете.
— Ако го напиша?
— Жена ви ще бъде освободена. Телеграмата ще бъде изпратена незабавно.
— Откъде да знам, че вие няма да ме излъжете?
— Заклевам се в свещения гроб на моите прадеди. Освен това, преценете сам — защо ще искам да й причинявам зло? Нейното задържане ще е изпълнило целта си.
— А… Поаро?
— Ще го държим на сигурно място, докато приключим нашите операции. След това ще го пуснем да си ходи.
— Ще се закълнете ли и за това в гроба на вашите прадеди?
— Вече се заклех един път. Това трябва да е достатъчно.
Сърцето ми се сви. Аз предавах своя приятел — за какво? За момент се поколебах — след което ужасната алтернатива изплува като кошмар пред очите ма Синдарела — в ръцете на тези китайски дяволи, умираща от бавни мъки…
Един стон пропълзя нагоре по гърлото ми. Сграбчих писалката. Може би ако внимателно обмислях думите на писмото, щях да успея да изпратя чрез тях предупреждение и Поаро ще може да избегне капана. Това бе единствената ми надежда.
Но дори и на нея не бе съдено да живее. Гласът на китаеца се повиши, благ и учтив.
— Позволете ми да ви диктувам.
Той направи пауза, прегледа няколко листа с бележки, които лежаха от едната му страна и след това продиктува следното:
Драги Поаро, мисля, че съм по следите на Номер Четири. Един китаец дойде този следобед и ме подмами тук с фалшиво съобщение. За щастие аз навреме прозрях хитрия му замисъл и му се изплъзнах. След това си разменихме ролите и аз успях да организирам едно малко преследване от моя страна — доста умело при това, мога да се похваля. Сега ще накарам едно чевръсто и будно хлапе да ви донесе това. Ще му дадете половин крона, нали? Обещах му я, при условие че предаде съобщението благополучно. Аз наблюдавам къщата и не смея да мръдна. Ще ви чакал до шест часа и ако не сте дошли дотогава, ще направя опит да се вмъкна в къщата сам. Това е твърде добър шанс, за да бъде пропуснат, а и, разбира се, момчето може да не ви намери. Но ако ви намери, накарайте го начаса да ви доведе тук. И си прикрийте скъпоценните мустаци, в случай че някой наблюдава от къщата и би могъл да ви познае.
С всяка дума, която пишех, изпадах във все по-дълбоко и по-дълбоко отчаяние. Цялата работа бе много хитро скроена. Осъзнах до какво съвършенство всяка една подробност от нашия живот е била изучена. Писмото звучеше така, сякаш бе написано от моята ръка. Признанието, че китаецът, който бе дошъл този следобед, е направил опит да ме подмами, обезсмисляше всички усилия, които положих, за да оставя моя „знак“ от четири книги. Поаро щеше да си помисли, че това наистина е било уловка, чийто замисъл съм успял да разгадая. Времето също така бе хитро разчетено. Щом получеше бележката, Поаро нямаше да има никакво време за губене и щеше начаса да се втурне насам със своя невинен на външен вид водач. Аз бях сигурен, че той щеше да постъпи именно по този начин, защото моята решимост да се промъкна вътре в къщата щеше да го докара тук под пара. Той винаги се отнасяше с някакво недоверие към моите способности, което аз не можех да си обясня. Той щеше да бъде убеден, че се излагам на опасност и че няма да мога да се справя с положението и щеше веднага да довтаса тук, за да поеме лично командването.
Но нищо не можеше да се направи. Написах това, което ми казаха. Моят похитител взе бележката от мен, прочете я, след това кимна одобрително с глава и я връчи на един от мълчаливите си слуги, който изчезна с нея зад копринената завеса, прикриваща една врата.
С усмивка на лицето човекът срещу мен взе една бланка за телеграми и я попълни. След това ми я подаде.