Тя гласеше: „Освободете бялата птичка с най-голяма бързина“.
Въздъхнах с облекчение.
— Ще я изпратите веднага? — настойчиво попитах аз.
Той се усмихна и поклати глава.
— Тя ще бъде изпратена, когато мосю Еркюл Поаро е в ръцете ми. Не преди това.
— Но вие обещахте…
— Ако този план не успее, може отново да прибягна до нашата бяла птичка — за да ви склоня да се потрудите още малко.
Побелях от гняв.
— О, боже! Ако вие…
Той махна с тънката си и дълга жълта ръка.
— Бъдете спокоен, не смятам, че планът ще се провали. В мига, в който мосю Поаро е в ръцете ни, аз ще изпълня клетвата си.
— Ако ми изиграете някой номер…
— Аз се заклех в моите достойни прадеди. Не се страхувайте. Отдъхнете тук междувременно. Моите прислужници ще се погрижат да не ви липсва нищо, докато аз отсъствам.
Останах сам в това непознато подземно гнездо на разкоша. Вторият китайски слуга се бе появил отново. Единият от тях донесе храна и вода и ми ги предложи, но аз ги отклоних с ръка. Изпитвах болка… болка в сърцето…
Внезапно господарят се появи отново, висок и величествен в копринената си мантия. Той започна да дава нареждания. По негова заповед аз бях избутан обратно през избата и тунела до къщата, в която бях влязъл първоначално. Там ме заведоха в една стая на приземния етаж. Кепенците на прозорците бяха спуснати, но през цепнатините в тях човек можеше да наблюдава улицата. Един дрипав старец се тътреше по отсрещната страна на улицата и когато го видях да прави знак към прозореца, аз разбрах, че той е един от бандата и че стои на пост.
— Всичко е наред — каза китайският ми приятел. — Еркюл Поаро падна в капана. Той се приближава… сам, с изключение на момчето, което го води. Сега, капитан Хейстингс, ще трябва да свършите още нещо. Ако вие не се покажете, той няма да влезе в къщата. Когато той застане на отсрещната страна, вие трябва да излезете на прага и да му направите знак да влезе.
— Какво? — извиках аз с отвращение.
— Тази роля трябва да я изиграете сам. Спомнете си цената на провала. Ако Еркюл Поаро заподозре, че нещо не е наред и не влезе в къщата, вашата жена ще умре от Седемдесетте бавни вида смърт. А, ето го и него.
С биещо сърце и с чувство на смъртна болка погледнах през цепнатината в кепенците. Във фигурата, която крачеше по отсрещната страна на улицата, веднага познах моя приятел, въпреки че яката на палтото му бе вдигната и един огромен жълт шал закриваше долната част на лицето му. Тази походка не можеше да бъде сбъркана, както и начинът, по който държеше яйцевидната си глава.
Това бе Поаро, който ми идваше на помощ с чисто сърце, без да подозира нищо. До него отстрани подтичваше едно типично лондонско хлапе, с изцапано лице и дрипави дрешки.
Поаро се спря и погледна към къщата, докато момчето му говореше нещо оживено и сочеше насам. Бе време да действам. Излязох в преддверието. По знак от високия китаец един от слугите отключи вратата.
— Спомнете си цената на провала — каза врагът ми с нисък глас.
Бях навън на прага. Направих знак на Поаро. Той забърза към мен.
— Аха! Значи всичко е наред с вас, приятелю мой. Бях започнал да се тревожа. Успели сте да влезете вътре? Празна ли е къщата, тогава?
— Да — казах аз с нисък глас, като се мъчех да звучи естествена. — Трябва да има някъде таен изход от нея. Елате, влезте да го потърсим.
Прекрачих през прага назад. Нищо неподозиращият Поаро се приготви да ме последва.
И изведнъж нещо сякаш прещрака в главата ми. Видях с пределна яснота ролята, която играех — ролята на Юда.
— Назад. Поаро! — извиках аз. — Назад, ако ви е мил животът. Това е капан. Не се тревожете за мен. Изчезвайте веднага.
Още щом изрекох — или по-скоро изкрещях предупреждението си — нечии ръце ме сграбчиха като в менгеме. Един от китайските слуги се втурна покрай мен, за да хване Поаро.
Видях как последният отскача назад с вдигната високо ръка, след това изведнъж около мен започна да се вдига гъст дим, който ме задушаваше… убиваше…
Почувствах, че падам… че се задушавам… това бе смъртта.
Дойдох на себе си бавно и болезнено — всичките ми сетива бяха притъпени. Първото нещо, което съзрях, бе лицето на Поаро. Той седеше срещу мен и ме наблюдаваше със силно загрижено лице. Когато видя, че го гледам, той нададе вик на радост.