Аз си служех с цитати и видях, че моят отговор не му се понрави.
— О, без съмнение, Хейстингс, в някои неща те са се излъгали, но ще узнаят, когато му дойде времето. Междувременно ние научихме нещичко, а да знаеш, значи да си подготвен.
Последното бе станало любима негова аксиома напоследък и той я повтаряше толкова често, че бях започнал да мразя дори и нейното звучене.
— Ние знаем нещо, Хейстингс — продължи той, — да, знаем нещо — и това е за хубаво, но все още не знаем достатъчно. Трябва да узнаем повече.
— По какъв начин?
Поаро се разположи отново в креслото си, постави на мястото и една кутия кибрит, която бях хвърлил небрежно върху масата и зае позата, която познавах твърде добре. Ясно беше, че той се бе приготвил да изнесе една дълга лекция.
— Виждате ли, Хейстингс, ние трябва да се борим срещу четири противника, т.е. срещу четири различни личности. С Номер Едно ние никога не сме влизали в личен контакт — познаваме го, така да се каже, по делата на неговия ум — и мимоходом, Хейстингс, ще ви кажа, че започвам добре да разбирам този ум — ум много потаен и по ориенталски загадъчен — всеки един план и заговор, с които се сблъскахме, е роден в главата на Ли Чанг Йен. Номер Две в Номер Три са толкова могъщи и толкова високо, така че те за момента са неуязвими за нашите атаки. Въпреки всичко това, което им служи за защита, по един превратен начин служи и на нас. Те са винаги в светлината на прожекторите, затова движенията им трябва внимателно да бъдат режисирани. И така стигаме до последния член на бандата — стигаме до човека, известен като Номер Четири.
Гласът на Поаро се промени малко, както се случваше винаги, когато той говореше за тази конкретна личност.
— Номер Две и Номер Три могат да побеждават, да продължават по пътя си невредими благодарение на тяхната известност и осигурено обществено положение. Номер Четири побеждава поради обратната причина — той побеждава, като действа потайно. Кой е той? Никой не знае. Как изглежда? Отново никой не знае. Колко пъти сме го виждали ние с вас? Пет пъти, нали? А може ли някой от нас честно да каже, че ще го познае със сигурност, ако го види отново?
Бях принуден да поклатя отрицателно глава, като ровех из спомените си за онези пет различни личности, които, колкото и невероятно да изглеждаше, бяха един и същ човек. Плещестият надзирател от лудницата, човекът в закопчаното до горе палто в Париж, Джеймс, лакеят, мълчаливият млад лекар в случая с жълтия жасмин и руският професор. Нямаше дори и двама от тези хора, които да си приличат по някакъв начин.
— Не — казах безнадеждно аз. — Не разполагаме с абсолютно нищо, което може да ни насочи към някаква следа.
Поаро се усмихна.
— Не изпадайте, моля ви, толкова бързо в отчаяние. Ние знаем едно-две неща.
— Какви неща? — попитах скептично аз.
— Знаем, че той е човек със среден ръст и с нормален или светъл цвят на кожата. Ако бе висок и с мургаво лице, той никога нямаше да мине за русокосия, набит доктор. Детска играчка, разбира се, е било да сложи няколко допълнителни сантиметри или малко отгоре за ролята на Джеймс или професора. По същата логика той трябва да има къс и прав нос. Чрез умело гримиране може да се направят корекции на носа, но един голям нос не може да бъде скъсяван във всеки един миг. Освен това той трябва да е доста млад, в никакъв случай над тридесет и пет. Виждате, че вече разполагаме с нещо. Мъж между тридесет и тридесет и пет, среден на ръст, с нормален цвят на кожата, експерт в изкуството да се дегизира и с много малко или никакви собствени зъби.
— Какво?
— Точно така, Хейстингс. Като надзирател зъбите му бяха счупени и потъмнели, в Париж те бяха равни и бели, като доктор те бяха леко издадени, а като Савароноф кучешките му зъби бяха необикновено дълги. Нищо не променя лицето така много, както различните изкуствени зъби. Разбирате ли накъде ни води всичко това?
— Не съвсем — казах предпазливо аз.
— Както се казва, професията на човека е изписана на лицето му.
— Той е престъпник — извиках аз.
— Той е експерт в изкуството да се дегизира.
— То е същото.
— Доста общо твърдение, Хейстингс, което едва ли би било оценено от театралния свят. Не виждате ли, че човекът е, или е бил, по едно или друго време, актьор?
— Актьор?
— Но разбира се. Той владее до съвършенство цялата актьорска техника. Има два типа актьори — едни, които се въплъщават в ролята си и други, които успяват да наложат своята личност върху нея. От втория тип обикновено излизат актьори със силно подчертано личностно излъчване. Те хващат една роля и я моделират съобразно собствената си личност. За първия тип актьори, от друга страна, е много по-вероятно да играят мистър Лойд Джордж във вариететни програми или да се превъплъщават в брадати старци в репертоарни пиеси. Именно измежду актьорите от първия тип трябва да търсим нашия Номер Четири. Той има великолепната дарба да се превъплъщава във всяка една роля, която играе.