— Той не беше кой знае какъв красавец — каза замечтано Флоси Монро. — Нито много висок, нито много нисък, знаете, но доста добре сложен. Бе спретнат на вид. Очите му бяха синьо-сиви. И косата му като че ли бе по-скоро руса. Но, о, какъв артист! Нямаше никой, който да се мери с него в професията! Той щеше да е направил кариера досега, ако не бе ревността. Ах, мистър Поаро, ревността — никога не бихте повярвали, наистина не бихте повярвали колко много ние артистите страдаме поради ревност. А, спомням си един път в Манчестър…
Ние призовахме, доколкото можахме, цялото наше търпение, за да изслушаме дългата и заплетена история за една пантомима и за скандалното поведение на водещия актьор. След това Поаро деликатно я върна на темата за Клод Даръл.
— Много е интересно всичко това, което можете да ни разкажете, мадмоазел, за мистър Даръл. Жените умеят чудесно да наблюдават — те виждат всичко и забелязват и най-малките подробности, които обикновено убягват на мъжете. Виждал съм жена, която да разпознае един мъж сред дузина други — и как, мислите вие? Тя била забелязала, че той имал навика да се чеше по носа, когато бил развълнуван. Може ли въобще да се помисли, че някой мъж ще забележи подобно нещо?
— Ни най-малко! — извика мис Монро. — Струва ми се, че ние наистина забелязваме нещата. Спомням си, че Клоди, сега като говорим за това, винаги си играеше с хляба на масата. Той хващаше един залък хляб между пръстите си и след това мачкаше с него трохите, за да ги събира. Виждала съм го да прави това стотици пъти. О, бих го познала където и да е по тази негова привичка.
— Не разправях ли точно това и аз? Жената умее чудесно да наблюдава. А казвали ли сте му някога за този малък негов навик, мадмоазел?
— Не, не съм, мистър Поаро. Вие знаете какви са мъжете. Те не обичат да ги наблюдаваш — особено ако това, което ще им кажеш, изглежда като укор или упрек. И дума не съм му казвала за това — но много пъти се усмихвах вътре в себе си. Бога ми, той дори не съзнаваше, че го върши.
Поаро кимна леко. Забелязах, че ръката му леко трепереше, когато се пресегна за чашата си.
— Освен това винаги съществува и почеркът като средство за установяване на самоличността — отбеляза той. — Без съмнение вие сте запазили някое писмо, написано от мистър Даръл?
Флоси Монро поклати глава със съжаление.
— Той не си падаше по писането. И един ред не ми е написал през живота си.
— Жалко — каза Поаро.
— Мога да ви кажа нещо все пак — каза внезапно мис Монро. — Имам едва снимка, ако това може да ви е от някаква полза?
— Имате снимка?
Поаро едва се удържа да не подскочи от стола си от вълнение.
— Тя е доста стара — най-малко отпреди осем години.
— Нищо, нищо. Няма значение колко е стара и избледняла. Ах, ma foi, но какъв невероятен късмет! Ще ми позволите ли да разгледам тази снимка, мадмоазел?
— Да, разбира се.
— Може би ще ми позволите дори да я преснимам? Няма да отнеме много време.
— Разбира се, щом желаете.
Мис Монро се надигна.
— Е, аз трябва да бягам — заяви шеговито тя. — Много съм щастлива, че се запознах с вас и с вашия приятел, мистър Поаро.
— А снимката? Кога мога да я получа?
— Ще я потърся довечера. Мисля, че знам къде мога да я намеря. И ще ви я изпратя веднага.
— Хиляди благодарности, мадмоазел. Вие сте самата доброта. Надявам се, че скоро ще можем да уредим още един малък обяд заедно.
— Винаги щом пожелаете — каза мис Монро. — С удоволствие ще дойда.
— Един момент, струва ми се, че нямам адреса ви?
С величествен жест мис Монро извади една картичка от ръчната си чанта и му я връчи. Тя бе малко зацапана и първоначалният адрес бе задраскан, като бе допълнен друг с молив.
След това, с безброй поклони и ръкомахания от страна на Поаро, ние се сбогувахме с дамата и се върнахме вкъщи.
— Наистина ли смятате, че тази снимка е толкова важна? — попитах Поаро.
— Да, mon ami. Фотоапаратът не лъже. Човек може да увеличи една снимка, да се възползва от някои характерни неща, които иначе биха останали незабелязани. Освен това има хиляди подробности — като формата на ушите, която никой не би могъл да опише с думи. О, да, това е голям шанс, шанс, който не е за изпускане. Ето защо трябва да взема предпазни мерки.
Докато завършваше последното изречение, той отиде до телефона и даде един номер, който аз знаех, че принадлежи на една частна детективска агенция, която той наемаше от време на време. Инструкциите му бяха ясни и категорични. Двама души трябваше да отидат на адреса, който той даде, но казано най-общо, трябваше да наблюдават и да се грижат за безопасността на мис Монро. Те трябваше да я проследяват, където и да ходеше тя.