Но той не даваше никакъв знак относно начина, по който смяташе да продължи да действа, а само непрекъснато повтаряше една фраза. „Не трябва да се подценява съперника. Запомнете това, mon ami“, И аз осъзнах, че именно от тази опасност той се мъчеше да се опази на всяка цена.
Така продължиха работите до края на март, когато една сутрин Поаро подметна нещо, което здравата ме сепна.
— Тази сутрин, приятелю мой, бих ви препоръчал да сложите най-хубавия си костюм. Отиваме при министъра на вътрешните работи.
— Наистина ли? Това е много вълнуващо. Той ви е повикал, за да ви повери някой случай?
— Не съвсем. Аз помолих за тази среща. Спомняте ли си, когато ви казах, че веднъж му бях направил една малка услуга? Резултатът от нея бе, че той изпадна в прекомерен възторг от моите способности и точно с това негово отношение към мен аз смятам да злоупотребя. Както знаете, френският премиер, мосю Дежардьо, е на посещение в Лондон и по моя молба вътрешният министър е уредил и той да присъства на нашата малка конференция тази сутрин.
Уважаемият Сидни Кроутър, министър на вътрешните работи на Нейно Величество, бе добре известна и обичана личност. Мъж малко над петдесетте, с шеговито изражение на лицето и проницателни сиви очи, той ни посрещна с онази приятна сърдечност, която беше едно от неговите ценни качества.
С гръб до камината стоеше висок слаб мъж с остра черна брада я чувствително лице.
— Мосю Дежардьо — каза Кроутър. — Позволете ми да ви представя мосю Еркюл Поаро, за когото, предполагам, вече сте чували.
Французинът се поклони и се ръкува.
— Наистина съм чувал за мосю Еркюл Поаро — каза той с приятен глас. — Кой не е?
— Вие сте прекалено любезен, мосю — каза Поаро, като се покланяше, но лицето му пламна от удоволствие.
— Ще поздравите ли и един стар приятел? — попита тих глас и от високата библиотека в ъгъла на стаята към нас пристъпи един мъж.
Това бе нашият стар познайник, мистър Ингълс. Поаро топло се ръкува с него.
— А сега, мосю Поаро, ние сме на ваше разположение. Разбирам че имате да ни съобщите нещо, което е от съдбоносно значение.
— Точно така, мосю. В света днес съществува една огромна организация — една престъпна организация. Тя се управлява от четирима души, които са известни под името „Великата Четворка“. Номер Едно е китаец, Ли Чанг Йен, Номер Две е американският мултимилионер Ейб Райлънд, Номер Три е французойка. За Номер Четири имам всички основания да смятам, че е един малко известен английски актьор, Клод Даръл. Тези четиримата са се събрали заедно, за да разрушат съществуващия обществен ред и да го заменят с анархия, в която те да управляват като диктатори.
— Невероятно — измърмори французинът. — Райлънд замесен в подобно нещо? Не ще и дума, че това е прекалено фантастична идея.
— Слушайте добре, мосю, докато ви разказвам за някои от делата на тази Велика Четворка.
Историята, която Поаро им разказа, за тях бе от увлекателна по-увлекателна. Макар че бях запознат с всички детайли, аз отново изпитах вълнение, докато слушах сухия доклад за нашите приключения и премеждия.
След като Поаро свърши, мосю Дежардьо погледна безмълвно мистър Кроутър. Другият отвърна на погледа му.
— Да, мосю Дежардьо, мисля, че трябва да признаем за съществуването на тази „Велика Четворка“. От Скотланд Ярд отначало бяха склонни да се отнесат към това с насмешка, но скоро бяха принудени да признаят, че мосю Поаро е прав в много от своите твърдения. Не мога обаче да не споделя чувството си, че мосю Поаро… ъ-ъ-ъ… малко преувеличава.
Вместо отговор Поаро изложи десет очебийни факта. Аз бях помолен никога да не ги разкривам пред обществеността и поради тази причина ще се въздържа да го направя и сега, но те включваха необичайните бедствия, сполетели няколко подводници в рамките на един месец, както и поредица от самолетни злополуки и принудителни кацания. Според Поаро те всички бяха дело на „Великата Четворка“ и свидетелстваха за факта, че тя притежава различни научни тайни, неизвестни на широкия свят.