— Аз съм с вас, знаете това — каза Ингълс. — Между другото, заминавам за Китай веднага щом мога да се освободя.
— Разумно ли е това?
— Не — сухо отвърна Ингълс. — Но се налага. Човек трябва да направи това, което може.
— А-а, вие сте храбър мъж! — извика Поаро с чувство. — Ако не се намирахме на улицата, щях да ви прегърна.
Стори ми се, че Ингълс изглежда доста облекчен.
— Не смятам, че в Китай ще бъда изложен на по-голяма опасност, отколкото вие в Лондон — измърмори той.
— Това може би е напълно вярно — призна Поаро. — Надявам се, че те няма да успеят да заколят и Хейстингс между другото. Това би ме ядосало много.
Прекъснах този жизнерадостен разговор със забележката, че нямам никакво намерение да се оставя да ме заколят и малко след това се разделихме с Ингълс.
Известно време вървяхме в мълчание, което Поаро накрая наруши, като произнесе една напълно неочаквана забележка.
— Смятам — наистина смятам — че ще трябва да включа и моя брат в това.
— Вашия брат? — извиках аз, учуден. — Никога не съм знаел, че имате брат.
— Изненадвате ме, Хейстингс. Не знаете ли, че всички прочути детективи имат братя, които биха били дори още по-прочути от тях самите, стига да не бе тяхната пословична леност?
Понякога Поаро говори по такъв особен начин, че е почти невъзможно да се разбере дали се шегува или е сериозен. По всичко личеше, че и в този момент бе така.
— Как се казва брат ви? — попитах аз, като се мъчех да свикна с новата представа.
— Ахил Поаро — отвърна сериозно Поаро. — Живее близо до Спа в Белгия.
— Какво работи? — попитах с известно любопитство аз, след като се почудих за миг какъв ли е бил характерът и нравът на покойната мадам Поаро, като се има предвид нейния вкус към класически лични имена.
— Нищо. Той е, както ви казах, изключително ленива натура. Но способностите му едва ли са по-малки от моите — което говори много.
— Прилича ли на вас?
— Доста. Но не е толкова красив. И няма мустаци.
— Кой е по-големият от двама ви?
— По една случайност сме родени в един и същи ден.
— Близнаци! — извиках аз.
— Точно така, Хейстингс Вие бързо стигате до правилното заключение и то с безпогрешна точност. Но ето ни отново вкъщи. Нека да се захванем веднага на работа по случая с огърлицата на херцогинята.
Писано бе обаче огърлицата на херцогинята да почака. Един случай от съвсем друго естество ни очакваше.
Хазяйката ни, мисис Пиърсън, ни осведоми веднага, че е дошла една медицинска сестра, която искала да види Поаро.
Намерихме я да седи в големия фотьойл, обърната към прозореца — жена на средна възраст, с приятно лице, облечена в тъмносиня униформа. Тя се притесняваше малко да ни каже целта на посещението си, но Поаро съумя да я предразположи и тя подхвана разказа си.
— Виждате ли, мосю Поаро, никога не съм се натъквала на подобно нещо преди. Бях изпратена от Ларк Систърхуд да отида и поема един случай в Хартфърдшир. Това бе един възрастен джентълмен, мистър Темпълтън. Приятна къща с много приятни хора. Съпругата, мисис Темпълтън, е много по-млада от съпруга си, а той има син от първия си брак, който живее при тях. Не съм сигурна дали отношенията между младежа и мащехата са били винаги безоблачни. Той не е това, което бихте нарекли нормален — не е точно „смахнат“, но определено има притъпен интелект. Още от самото начало болестта на мистър Темпълтън ми се стори загадъчна. Имаше дни, когато с него като че ли всичко беше наред, но след това той внезапно получаваше една от онези гастритни атаки с болки и повръщане. Но докторът не изглеждаше никак притеснен, а аз не съм тази, която трябва да дава съвети как да се лекува. Но не можех да не си мисля за това. И тогава… — Тя направи пауза и лицето й се зачерви доста.
— Случило се е нещо, което е събудило подозренията ви? — предположи Поаро.
— Да.
Но на нея все още и бе трудно да продължи.
— Открих, че прислужниците също говореха за това помежду си.
— За болестта на мистър Темпълтън?
— О, не! За… за другото нещо…
— Мисис Темпълтън?
— Да.
— Мисис Темпълтън и докторът може би?
Поаро имаше невероятен нюх за такива неща. Сестрата му хвърли признателен поглед и продължи.