— Прислужниците наистина говореха помежду си за това. И тогава, съвсем случайно един ден и аз самата ги видях заедно… в градината…
Разказът спря дотук. Нашата посетителка бе толкова възмутена от нарушеното благоприличие, че никой не сметна за необходимо да я попита какво точно е видяла в градината. Тя очевидно бе видяла достатъчно, за да си състави собствено мнение за ситуацията.
— Атаките ставаха все по-остри и по-остри. Доктор Трийвс казваше, че всичко било съвсем естествено и нормално и че на мистър Темпълтън вероятно не му оставало много да живее, но аз никога не съм виждала подобно нещо преди — никога през дългия си опит като сестра. Това ми изглеждаше по-скоро като някаква форма на…
Тя направи пауза, като се колебаеше.
— Отравяне с арсен? — помогна й Поаро.
Тя кимна.
— И след това той, пациентът, имам предвид, каза нещо странно. Ще ме очистят ония четиримата. Някой ден те ще ме очистят.
— А? — каза бързо Поаро.
— Точно това му бяха думите, мосю Поаро. През цялото време го измъчваха силни болки, разбира се, и той едва ли си е давал сметка какво говори.
— „Ще ме очистят ония четиримата“ — повтори замислено Поаро. — Какво, според вас, е искал да каже с „ония четиримата“?
— Това не мога да кажа, мосю Поаро. Мислех си, че може да означава жена му и сина му, доктора и може би мис Кларк, компаньонката на мисис Темпълтън. Това прави четири, нали? Той може би смята, че те всички са се съюзили срещу него.
— Точно така, точно така — каза Поаро, погълнат от внимание. — Ами храната? Никакви ли предпазни мерки не можехте да вземете?
— Винаги правя това, което е по силите ми. Но, разбира се, понякога мисис Темпълтън настояваше тя лично да му занесе храната, освен това има дни, когато не съм на работа.
— Точно така. Но вие все още не сте напълно сигурна в това, което сте открили, за да го съобщите на полицията?
По лицето на сестрата се изписа ужас само при мисълта за това.
— Аз направих следното, мосю Поаро. Мистър Темпълтън получи много остра атака, след като опита от една супа. Аз гребнах малко количество от дъното на купата след това и го взех със себе си. За днес ме освободиха, за да посетя една болна майка, тъй като мистър Темпълтън се чувстваше достатъчно добре, за да бъде оставен сам.
Тя извади една малко шишенце с тъмна течност и я подаде на Поаро.
— Отлично, мадмоазел. Веднага ще се разпоредим тази течност да бъде анализирана. Ако се върнете тук след, да кажем, около час, мисля, че ще бъдем в състояние да отхвърлим вашите подозрения по един или друг начин.
След като първо измъкна от нашата посетителка адреса и квалификацията й, той я изведе навън. После написа една бележка и я изпрати заедно с шишенцето със супа. Докато чакахме за резултата, Поаро се зае да проверява самоличността на сестрата, което ме изненада до известна степен.
— Не, не, приятелю мой — заяви той. — Трябва да бъда много внимателен. Не забравяйте, че „Великата Четворка“ е по петите ни.
Скоро обаче той получи информацията, че една медицинска сестра на име Менбъл Палмър е член на института Ларк и че въпросният случай е бил поверен именно на нея.
— Дотук добре — каза той и лицето му светна. — Ето я и сестра Палмър, която отново се връща при нас, като същевременно пристига и докладът от анализа.
— Има ли вътре арсен? — попита тя, останала без дъх.
Поаро поклати глава, като сгъваше листа хартия.
— Не.
И двамата бяхме неимоверно изненадани.
— В супата няма арсен — продължи Поаро, — но има антимон и при това положение ние трябва незабавно да тръгнем за Хартфърдшир, Дано само не сме закъснели.
Решихме, че най-простият план бе Поаро да се представи в истинската си роля на детектив, но привидната причина за неговото посещение ще бъде да разпита мисис Темпълтън за една прислужница, работила навремето при тях, чието име му бе дадено от сестра Палмър и която той щеше да представи като замесена в обир на бижута.
Бе привечер, когато пристигнахме в Елмстед, както се наричаше къщата. Бяхме оставили сестра Палмър да избърза пред нас с около двадесет минути, така че да не събудим подозрения, пристигайки там всички в купом.
Посрещна ни мисис Темпълтън, висока черноока жена с кръшна походка и неспокойни очи. Забелязах, че когато Поаро съобщи професията си, тя внезапно си пое шумно дъх, сякаш бе здравата стресната, но с готовност отговори на въпроса му за нейната прислужница. След това, за да я изпита, Поаро се впусна да разказва дълга история за един случай с отравяне, в който главният виновник била съпругата. Докато говореше, очите му не се откъсваха нито за миг от лицето й и колкото и да се мъчеше, тя не можеше да прикрие нарастващото си вълнение. Внезапно тя напусна стаята, мърморейки някакво несвързано извинение.