Не останахме задълго сами. В стаята влезе мъж с квадратно телосложение, с червеникави мустачки и пенсне.
— Доктор Трийвс — представи се той. — Мисис Темпълтън ме помоли да я извиня пред вас. Тя е много зле, знаете ли. Нервно напрежение. Тревоги около съпруга и тъй нататък. Предписах й малко бром и я посъветвах да си легне. Но тя се надява, че ще останете за вечеря и ще хапнем каквото дал господ, а аз ще вляза в ролята на домакин. Тук сме слушали за вас, мосю Поаро, и възнамеряваме максимално да се възползваме от вашето присъствие. А, ето го и Мики!
В стаята влезе тромав младеж. Той имаше кръгло лице и вежди на клоун, които бяха постоянно вдигнати нагоре, сякаш не спираше да се учудва на нещо, Той се ухили неловко, като се ръкуваше. Явно това бе „смахнатият“ син.
След малко всички слязохме да вечеряме. Доктор Трийвс излезе от стаята — да отвори някакво вино, мисля — и внезапно физиономията на момчето претърпя поразителна промяна. То се наведе напред, като впи поглед в Поаро.
— Дошли сте за татко — каза той, като кимаше с глава. — Аз знам. Много неща знам — но никой не знае това. Майка ми ще се радва, когато татко умре и тогава ще може да се омъжи за доктор Трийвс. Тя не ми е истинска майка, знаете ли. Аз не я харесвам. Тя иска татко да умре.
Всичко това бе доста ужасно. За щастие, преди Поаро да има време да отговори, докторът се върна и се наложи да поведем някакъв разговор.
След малко Поаро внезапно падна назад в стола си с глух стон. Лицето му бе сгърчено от болка.
— Драги сър, какво има? — извика докторът.
— Внезапен пристъп. Свикнал съм с тях. Не, не, не се нуждая от вашата помощ, докторе. Само ако мога да полегна на горния етаж.
Молбата му бе изпълнена на мига и аз го придружих до горния етаж, където той се стовари на леглото, като пъшкаше тежко.
В продължение на една-две минути аз също бях подведен, но бързо осъзнах, че Поаро — както той сам би се изразил — разиграваше комедия, и че целта му бе да бъде оставен сам на горния етаж близо до стаята на пациента.
Бях, следователно, напълно подготвен, когато, веднага щом останахме сами, той скочи на крака.
— Бързо, Хейстингс, прозореца. Отвън има бръшлян. Можем да се спуснем по нето, преди те да заподозрат нещо.
— Да се спуснем долу?
— Да, трябва веднага да се махнем от тази къща. Забелязахте ли го по време на вечерята?
— Доктора?
— Не, младия Темпълтън. Номерът му с хляба. Спомняте ли си какво ни каза Флоси Монро, преди да умре? Че Клод Даръл имал навик да обира трохите по масата, като ги мачкал с парченце хляб? Хейстингс, това е един огромен заговор, а онзи младеж с глуповат вид е нашият най-голям враг — Номер Четири! Бързайте.
Аз не чаках подкана. Колкото и невероятно да изглеждаше всичко това, по-разумно беше да не се бавим. Запълзяхме надолу по бръшляна, като внимавахме да не вдигаме никакъв шум и отпрашихме по най-късия път към малкото градче и железопътната гара. Пристигнахме тъкмо навреме, за да хванем последния влак в 8.34, който щеше да ни стовари в града към единадесет часа.
— Заговор — каза замислено Поаро. — Чудя се колко ли хора са замесени в него? Подозирам, че цялото семейство Темпълтън е само част от многото други агенти на „Великата Четворка“, Да не би да са искали просто да ни подмамят да дойдем тук? Или замисълът им е по-дълбок? Да не би да възнамеряват да разиграват тази комедия, за да ме държат при тях, докато те имат време да направят… какво? Просто се чудя.
Той остана дълбоко замислен.
След като пристигнахме в нашето жилище, той ме възпря пред вратата на всекидневната.
— Внимание, Хейстингс. Подозирам нещо. Нека да вляза пръв.
Така и направи. След това леко ме развесели, като предпазливо натисна електрическия ключ с един стар галош. После започна да обикаля подобно на котка в непозната стая — предпазливо, внимателно, нащрек за всякаква опасност. Аз го наблюдавах известно време, като послушно стоях на мястото си до стената, както ми бе наредено.
— Всичко изглежда наред, Поаро.
— Така изглежда, mon ami, така изглежда. Но нека да се уверим.