— Глупости — казах аз. — Аз все пак ще запаля огъня, както и лулата си. А, ето че ви хванах един път и вас. Вие последен си служихте с кибрита, а не сте го сложили на поставката му, както обикновено — същото нещо, за което непрекъснато ме обвинявате.
Протегнах ръка. Чух предупредителния вик на Поаро — видях как той скача към мен — ръката ми докосна кибритената кутия.
След това — облак от син дим — оглушителен гръм — и мрак…
Дойдех на себе си, за да видя надвесено над мен познатото лице на нашия стар приятел доктор Риджуей. Чертите му се смекчиха от чувство на облекчение.
— Не мърдайте — каза успокояващо той. — Нищо ви няма. Стана нещастен случай.
— Поаро? — прошепнах аз.
— Вие сте в моята квартира. Всичко е наред. Смразяващ страх скова сърцето ми. Неговият уклончив отговор събуди у мен ужасно опасение.
— Поаро? — повторих аз. — Какво стана с Поаро?
Той разбра, че аз трябва да узная и че по-нататъшните увъртания са безсмислени.
— По едно чудо вие се спасихте, а Поаро — не!
От устните ми се изтръгна вик.
— Не е мъртъв? Не е мъртъв?
Риджуей сведе глава, по лицето му бе изписано невероятно напрежение.
С отчаяно усилие успях да се надигна до седнало положение.
— Поаро може да е мъртъв — казах немощно аз, — но неговият дух продължава да живее. Аз ще продължа неговото дело! Смърт на „Великата Четворка“!
След това паднах назад и изгубих съзнание.
Глава XVI
Умиращият китаец
Дори и сега изпитвам мъка и горчивина като пиша за тези мартенски дни.
Поаро — единственият, незаменимият Еркюл Поаро — мъртъв! Имаше нещо много подло в начина, по който бяха поставили накриво кибритената кутийка, което със сигурност щеше да привлече погледа му и той щеше да побърза да я намести — а докосването му щеше да предизвика експлозия, фактът, че аз бях този, който в действителност с прибързаната си постъпка бе причинил катастрофата, не спираше да ме изпълва с безполезни угризения. Цяло чудо е, каза доктор Риджуей, че не съм загинал, а съм се отървал само с леки контузии.
Макар да ми се струваше, че сякаш бях дошъл веднага в съзнание, в действителност бяха изминали повече от двадесет и четири часа, преди да се върна обратно към живота. Едва вечерта на следващия ден бях в състояние да се дотътря немощно до съседната стая и да съзерцавам, разкъсван от мъка, скромния ковчег от бряст, в който почиваха останките на един от най-прекрасните мъже, когото светът бе познавал.
От първия миг, в който дойдох в съзнание, аз имах само една цел пред себе си — да отмъстя за смъртта на Поаро и да преследвам безпощадно „Великата Четворка“.
Смятах, че Риджуей ще бъде на едно мнение с мен по този въпрос, но, за моя изненада, добрият доктор изглеждаше необяснимо резервиран.
„Върни се в Южна Америка“ — бе съветът, който получавах при всеки удобен случай. Защо трябва да искаш невъзможното? Възможно най-деликатно изтълкувано, неговото мнение се свеждаше до следното: щом Поаро, единственият и неподражаем Поаро, се бе провалил, каква бе вероятността аз да успея?
Но аз упорствах. Като отклонявах всички въпроси, отнасящи се до това дали притежавам необходимата квалификация за тази задача (а мимоходом мога да заявя, че не съм напълно съгласен с неговите възгледи по този въпрос), аз бях работил толкова дълго с Поаро, че знаех неговите методи наизуст и се чувствах напълно способен да продължа делото му оттам, откъдето го бе оставил. За мен това бе и въпрос на чест. Приятелят ми бе подло убит. Можех ли да се върна кротко в Южна Америка, без да се опитам да предам убийците му на правосъдието?
Казах всичко това и още много други неща на Риджуей, който ме изслуша с голямо внимание.
— Въпреки това — каза той, когато свърших — моят съвет остава непроменен. Искрено съм убеден, че и самият Поаро, ако беше тук, щеше да настоява да се върнете. Умолявам ви, Хейстингс, в името на Поаро, откажете се от тези свои налудничави идеи и се върнете в ранчото си.
На това аз можех да отговоря само с един отговор и като клатеше тъжно глава, той не продума повече.
Трябваше да измине цял месец, докато успея да възстановя напълно здравето си. Към края на април аз поисках среща с министъра на вътрешните работи и я получих.
Държането на мистър Кроутър напомняше на това на доктор Риджуей. То бе успокояващо, но реакцията му — отрицателна. Докато оценяваше по достойнство предложените от мен услуги, той деликатно и внимателно ги отклони. Документите, за които Поаро бе споменал, бяха преминали в негово владение и той ме увери, че се предприемат всички възможни стъпки, за да се справят с приближаващата заплаха.