— Какво има? — попитах аз, все още объркан и не напълно събуден. — Да не би да е станало нещо с кораба?
— Очаквах вие да знаете по-добре от мен какво има — отговори сухо той. — Специални инструкции от адмиралтейството. Един разрушител чака да ви отведе.
— Какво? — извиках аз. — Сред океана?
— Струва ми се, че това е някаква тайна операция, но не ми влиза в работата да се интересувам. Те изпратиха на борда един млад човек, който трябва да заеме вашето място, като всички се заклехме да пазим това в тайна. Бихте ли станали и се облекли?
Напълно безпомощен да скрия изумлението си, извърших това, което ми бе наредено. Спуснаха една лодка и ме откараха до разрушителя. Там аз бях посрещнат учтиво, но не получих допълнителна информация. Нарежданията на командира бяха да бъда свален на едно определено място на белгийското крайбрежие. Дотам се простираше неговата осведоменост и отговорност.
Имах чувството, че всичко е сън. Единствената мисъл, която ме крепеше твърдо, бе, че всичко това трябва да е част от плана на Поаро. Трябваше просто да вървя слепешком напред, осланяйки се на моя мъртъв приятел.
Бях надлежно стоварен на посоченото място. Там чакаше един автомобил и след миг аз се носех бързо през равните фламандски низини. Преспах в един малък хотел в Брюксел и на следващата сутрин продължихме отново по пътя си.
Пейзажът стана горист и планински. Осъзнах, че навлизаме в Ардените и внезапно си спомних, че Поаро казваше, че има брат, който живее в Спа.
Но ние не отидохме в самия Спа. Свърнахме от главния път и залъкатушихме между гористо малко селце и бяла вила, кацнала самотно върху висок хълм. Колата спря пред зелената врата на вилата.
С моето слизане вратата се отвори. В очертанията й застана възрастен прислужник и се поклони.
— Мосю льо капитен Хейстингс? — каза тон на френски. — Мосю льо капитен го очакват. Ако ме последва.
Той ме поведе през преддверието и отвори една врата в дъното, като отстъпи встрани, за да ме пропусне да мина.
Аз замижах за малко, тъй като стаята гледаше на запад и бе окъпана от лъчите на следобедното слънце. След малко зрението ми се проясни и аз видях една фигура, която чакаше да ме приветства с разтворени ръце.
Това бе — о, невъзможно, не можеше да бъде — но да!
— Поаро! — извиках аз и този път не се опитах да избегна прегръдката, в която той ме задуши.
— Но да, но да, наистина съм аз! Не е толкова лесно да бъде убит Еркюл Поаро!
— Но Поаро… защо?
— Военна хитрост, приятелю мой, военна хитрост. Сега всичко е готово за нашия голям удар.
— Но вие можехте да ми кажете!
— Не, Хейстингс, не можех. Никога, никога, дори и веднъж на хиляда години вие нямаше да можете да изиграете ролята си на погребението. А тя бе, тя бе великолепна. Тя не можеше да не изглежда убедителна за „Великата Четворка“.
— Но това, което преживях…
— Не си мислете, че съм толкова безчувствен. Извърших тази измама отчасти и заради вас. Аз бях готов да рискувам живота си, но изпитвах угризения за това, че постоянно рискувах вашия. Така, след експлозията, аз бях осенен от блестяща идея. Добрият Риджуей, той ми помогна да я изпълня. Аз съм мъртъв, вие се връщате в Южна Америка. Но точно това, mon ami, вие упорито отказвахте да направите. Накрая се наложи да изпратя едно писмо чрез адвокатска фирма, както и да организирам големите машинации след това. Но, така или иначе, вие сте тук — това е най-важното. И сега ние ще се спотайваме тук, докато настъпи моментът за нашия последен голям удар — окончателното разгромява не на „Великата Четворка“.
Глава XVII
Номер Четири ни надхитря
От нашето спокойно убежище в Ардените ние наблюдавахме развитието на събитията по големия свят. Снабдяваха ни с всички възможни вестници и всеки ден Поаро получаваше един обемист плик, съдържащ очевидно някакъв доклад. Той никога не ми показваше тези доклади, но обикновено можех да позная по неговото поведение дали тяхното съдържание го е удовлетворило или обратното. Той бе непоколебим във вярата си, че сегашният ни план е единственият, който може да се увенчае с успех.
— Между другото, Хейстингс — отбеляза той един ден, — аз бях в постоянен страх да не би да ви дебне отнякъде смъртта. А това ме правеше много нервен — непрекъснато бях на тръни, както казвате вие. Но сега съм напълно доволен. Дори да открият, че капитан Хейстингс, който е пристигнал в Южна Америка, е подставено лице (а аз не смятам, че те ще открият това, тъй като вероятността да изпратят там агент, който ви познава лично, е много малка), те ще сметнат, че се опитвате да ги надхитрите по някакъв остроумен начин, измислен от самия вас и няма да си направят труда да ви търсят. В един факт от извънредно голяма важност — моята смърт — те са напълно убедени. Те ще продължат работата по завършване на плановете си.