— А след това? — попитах нетърпеливо аз.
— А след това, mon ami, великото възкръсване на Еркюл Поаро! В единадесетия час аз ще се появя, ще ги хвърля всичките в смут и ще постигна великолепна победа по мой собствен оригинален начин!
Осъзнах, че славолюбието на Поаро така дълбоко се е загнездило в душата му, че никакви атаки не можеха да му повлияят. Напомних му, че на един-два пъти нашите противници бяха тези, които получиха отличия за постигнати успехи в тази игра. Но трябваше да се досетя, че е невъзможно да се охлади възторга на Поаро от неговите собствени методи.
— Виждате ли, Хейстингс, това е също като онзи малък номер с картите. Вие несъмнено сте го виждали, нали? Вземате четирите валета, разделяте ги, едно на върха на тестето, другото отдолу и така нататък — сечете, размесвате и ето че те отново са всички заедно. Това е моята цел. Досега аз се сражавах ту с единия от „Великата Четворка“, ту с някой от другите. Но нека да ги събера веднъж всички заедно, като четирите валета в тестето карти и тогава, с един удар, ще ги унищожа всичките до един!
— А как предлагате да ги съберете всички заедно? — попитах аз.
— Като изчаквам най-изгодния момент. Като лежа скрит, докато те не нападнат.
— Може да се наложи доста да чакате — измърморих аз.
— Добрият Хейстингс, нетърпелив както винаги! Но не, няма да е толкова дълго. Единственият човек, от когото те се страхуваха — а това съм аз — е отстранен. Давам им два или три месеца най-много.
Думите му за това, че някой е бил отстранен, ме подсетиха за Ингълс и трагичната му смърт и си спомних, че не бях разказал на Поаро за умиращия китаец в болницата Сейнт Джайлс.
Той изслуша разказа ми с жив интерес.
— Прислужникът на Ингълс, а? И малкото думи, които прошепнал, били на италиански? Странно.
— Точно затова смятам, че това може да е нагласена работа от страна на „Великата Четворка“.
— Разсъжденията ви са в грешна посока, Хейстингс Използвайте малките си сиви клетки. Ако вашите врагове са искали да ви измамят, те със сигурност биха се погрижили китаецът да говори неправилен, но разбираем английски. Не, съобщението е било истинско. Кажете ми отново всичко, което сте чули.
— Първо той спомена за Ларго на Хендел, след това каза неща, което звучеше като „carrozza“ — това е карета, нали?
— Нищо друго?
— Ами в самия край той прошепна нещо като „Cara“ и след това някакво име — име на жена, Ция, струва ми се. Но не предполагам това да има някаква връзка с другото.
— Не трябва да предполагате така, Хейстингс. Името Кара Ция е много важно, наистина много важно.
— Не разбирам…
— Мой скъпи приятелю, вие никога не разбирате — във всеки случай вие англичаните не познавате географията.
— География? — извиках аз. — Какво общо има географията с това?
— Предполагам, че мосю Томас Кук ще намери какво.
Както обикновено, Поаро отказа да говори повече — един негов много дразнещ навик. Но забелязах, че настроението му стана изключително жизнерадостно, сякаш бе постигнал някакъв голям успех.
И така отминаваха дните, приятни, макар и малко еднообразни. Въпреки че във вилата имаше предостатъчно книги, както и прекрасни местенца из околността, където човек можеше да се поскита на воля, идваха моменти, в които това принудително бездействие започваше да ми дотяга и аз се удивлявах на състоянието на спокойно задоволство, на което се радваше Поаро. Нищо не се случваше, което да смути нашето безоблачно съществуване. Чак в края на юни, доста близо до крайния срок, който Поаро им беше дал, ние получихме новини за „Великата Четворка“.
Една сутрин пред вилата спря кола — толкова необичайно събитие в нашия спокоен живот — че аз побързах да сляза долу, за да задоволя любопитството си. Сварих Поаро да говори с един млад човек с приятно лице, горе-долу на моята възраст.
Той ме представи.
— Това е капитан Харви. Хейстингс, един от най-известните служители на вашата Разузнавателна служба.