— Какво ще кажете за тях в случая с Русия, Хейстингс? Това ще бъде нещо подобно на Русия, но в безкрайно по-голям мащаб — и с допълнителната заплаха, че експериментите на мадам Оливие са напреднали в много по-голяма степен, отколкото тя някога е давала да се разбере. Смятам, че тя до известна степен е успяла да освободи енергията на атома и я използва за своите цели. Експериментите й с азота от въздуха са много забележителни, тя също така е извършвала опити за концентрирането на лъчева енергия, в резултат на които може да се фокусира лъч с огромна мощност в някое определено място. Колко напред е отишла в работата си, никой не може да каже с точност, но със сигурност тя е много повече напреднала, отколкото е било някога съобщавано на обществеността. Тази жена е гений — семейство Кюри са нищо в сравнение с нея. Добавете към гения й могъществото на почти неограниченото богатство на Райлънд и ума на Ли Чанг Йен — най-проницателния престъпен ум за всички времена — който ръководи и планира — eh bien, това няма да е, както казвате вие, детска играчка за цивилизацията.
Думите му ме накараха да се замисля дълбоко. Въпреки че Поаро понякога бе склонен да преувеличава, аз знаех, че той не бе паникьор. За първи път осъзнах на каква отчаяна борба се бяхме посветили ние.
Малко след това Харви се върна и пътуването ни продължи.
Пристигнахме в Болцано към пладне. Оттам пътешествието нк продължи с кола. На централния градски площад чакаха няколко големи сини автомобила и ние се качихме в единия от тях. Поаро, въпреки горещия ден, се бе увил до ушите с шала и палтото си. Единственото, което можеше да се види от него, бяха очите и горната част на ушите му. Не знаех дали това се дължеше на предпазливост или просто на прекомерния му страх да не пипне някоя настинка. Пътуването продължи няколко часа. Това бе една наистина чудесна разходка с кола. В началото пътят се виеше между огромни скали. От едната им страна се виждаше тънката струя на малък водопад. След това ние се озовахме в една плодородна долина, която продължи няколко километра. След като излязохме от нея, пътят продължи да ни води все по-нагоре и по-нагоре, докато над нас започнаха да се показват голите скалисти върхове, в чието подножие зеленееха китни борови гори. Цялата тази местност бе пуста и чудно красива. Накрая, след серия от остри завои, като се промушвахме през надвисналата от двете ни страни борова гора, ние изведнъж се озовахме пред голям хотел и открихме, че сме пристигнали.
Имахме запазени стаи и водени от Харви, ние се качихме направо в тях. Те гледаха към скалистите планини и дългите склонове с борови гори, които водеха нагоре към върховете. Поаро направи жест към тях.
— Там ли е? — попита той с нисък глас.
— Да — отвърна Харви — Има едно място, наречено Скалния лабиринт — големи късове скали, разхвърляни наоколо по най-невероятен начин — и път, които се вие между тях. Кариерите се намират вдясно от него, но ние смятаме, че входът е вероятно в Скалния лабиринт.
Поаро кимна.
— Хайде, mon ami — обърна се той към мен — Елате да слезем долу на терасата и да се наслаждаваме на слънцето.
— Смятате ли, че е разумно? — попитах аз.
Той сви рамене.
Слънцето бе великолепно — всъщност блясъкът му бе почти непоносим за мен. Вместо чай, пихме по едно кафе с гъст каймак, след което се качихме в стаите си и разопаковахме малкото принадлежности, които носехме. Поаро бе в най-недостъпното си настроение и беше изпаднал в нещо като унес. Един-два пъти той поклати глава и въздъхна.
Аз бях доста заинтригуван от един човек, който бе слязъл от нашия влак в Болцано и бе посрещнат от частен автомобил. Той беше дребен мъж и това, което привлече вниманието ми, бе, че и той, подобно на Поаро, се бе загърнал до ушите в дрехите си. Нещо повече, освен шала и палтото си, той носеше огромни сини очила. Бях убеден, че си имаме работа с пратеник на „Великата Четворка“. Поаро не изглеждаше много впечатлен от моята идея. Но когато се подадох навън от прозореца на спалнята си и съобщих, че въпросният мъж се разхожда около хотела, той призна, че може би има нещо съмнително в това.
Умолявах приятеля си да не слиза долу на вечеря, но той настояваше на своето. Бяхме доста закъснели, когато влязохме в трапезарията и ни заведоха до една маса до прозореца. Тъкмо сядахме, когато вниманието ни бе привлечено от едно възклицание и трясък от падащ порцелан. Блюдо със зелен фасул бе обърнато върху мъжа, който седеше на съседната маса.