— Нека да ви дам огънче.
Докато казваше това, съвсем неочаквано угаснаха всички светлини. Нещо стъклено се счупи с пукот и остра задушаваща миризма ме удари в носа…
Глава XVIII
В Скалния лабиринт
Не вярвам да съм бил в несвяст повече от минута. Дойдох на себе си, за да открия, че съм заклещен между двама души. Те ме бяха хванали здраво под мишниците и ме крепяха да не падна, а устата ми беше запушена с парцал. Беше тъмно като в рог, но аз заключих, че не сме навън, а минаваме през хотела. От всички страни около мен се чуваха викове и крясъци на хора, които искаха да разберат какво е станало с осветлението. Моите похитители ме замъкнаха надолу по някакви стълби. Преминахме по някакъв подземен коридор, после през една врата и излязохме на открито през втора, стъклена врата на гърба на хотела. След миг ние бяхме в прикритието на боровата гора.
Успях да зърна и друга фигура в положение, подобно на моето, и осъзнах, че и Поаро бе паднал в плен при това нагло нападение.
Благодарение на невероятната си дързост Номер Четири бе излязъл победител. Той бе използвал, заключих аз, някакво упойващо вещество с мигновено действие, вероятно етилов хлорид, като бе счупил една ампула с това вещество под носа ни. След това, в суматохата от тъмнината, неговите съучастници, които вероятно са били гости на хотела и са седели на съседната маса, са ни запушили устата и бързо са ни изнесли, като са ни прекарали през хотела, за да объркат преследвачите си.
Не мога да опиша часа, който последва. Наложиха ни едно почти смъртоносно темпо през гората, като не преставахме да се изкачваме нагоре. Накрая излязохме на открито на склона на планината и точно пред нас аз видях струпани на едно място невероятен брой скали и камъни с най-фантастични форми и размери.
Това трябва да бе Скалния лабиринт, който Харви бе споменал. Скоро ние започнахме да криволичим по неговите тесни пътечки. Този лабиринт сякаш бе създаден от някакви зли духове.
Изведнъж спряхме. Огромна скала препречваше пътя ни. Един от мъжете се доближи до нея и като че ли натисна нещо, след което, без никакъв шум, огромната маса на скалата се завъртя и откри малко тунелообразно отверстие, което водеше към недрата на планината.
Наблъскаха ни вътре. Известно време тунелът бе тесен, но след малко се разшири и не след дълго ние излязохме от него, за да се озовем в широко помещение, изкопано в скалата и осветено от електрическа лампа. Тогава ни отпушиха устата. По знак от страна на Номер Четири, който стоеше срещу нас и ни гледаше тържествуващо с подигравателно изражение на лицето си, бяхме обискирани и ни взеха всичко, което намериха в джобовете ни, включително и малкия автоматичен пистолет на Поаро.
Почувствах остра болка, когато хвърлиха нещата ни върху масата. Бяхме победени — победени без всякаква надежда за спасение от превъзхождащия ни по численост противник. Това бе краят.
— Добре дошли в главната квартира на „Великата Четворка“, мосю Еркюл Поаро — каза Номер Четири с подигравателен тон. — Неочаквано удоволствие е да се срещнем отново с вас. Но струваше ли си връщането от гроба само затова?
Поаро не отговори. Аз не смеех да го погледна.
— Елате насам — продължи Номер Четири. — Вашето пристигане ще бъде малка изненада за моите колеги.
Той посочи към един тесен вход в стената. Ние преминахме през него и се намерихме в друга стая. В самото й дъно имаше маса, зад която бяха поставени четири стола. Крайният стол бе празен, но бе покрит с наметало на мандарин. На втория седеше мистър Ейб Райлънд и пушеше пура. Облегнала се назад, на третия стол седеше мадам Оливие с нейното лице на монахиня и пламтящи очи. Номер Четири зае мястото си на четвъртия стол.
Ние бяхме изправени лице в лице с „Великата Четворка“.
Никога преди това не бях усещал толкова осезателно съществуването и присъствието на Ли Чанг Йен, както в този момент, когато стоях пред празния му стол. Макар и далеч в Китай, той все така управляваше и ръководеше тази злокобна организация.
Когато ни видя, мадам Оливие нададе слаб вик. Райлънд, който успя да запази самообладание, само премести пурата си и вдигна прошарените си вежди.
— Мосю Еркюл Поаро — каза бавно Райлънд. — Каква приятна изненада. Велик номер ни изиграхте. Ние смятахме, че сте погребан и почивате в мир. Но това е без значение сега, тъй като играта свърши.
В гласа му се долавяха стоманени нотки. Мадам Оливие не каза нищо, но очите й горяха и начинът, по който тя бавно се усмихна, не ми хареса въобще.