Петко Р. Славейков
Великата идея на българите
Годината 1869 ще се отличава като една от най-знаменитите колцета във веригата на новата наша история. Защото в таз година българският народ, задържаван дълго време от врътливото и досега отступающето решение на въпроса, реши се да го остави настрана и да тръгне сам напред, в събирането на своите пръснати и залинели сили и в заляганието да улучшава и поправя състоянието си.
Като за нас не е малка стъпката, която направи нашът народ, тъй също не са малки и нейните следствия. Нов един дух проникна и премина през замъртвялото наше тяло, нов живот задуха в основите на нашето устройство, нова деятелност обзе всичките наши части и ний като че се събудихме на нова борба за материалното и моралното си въздигание — с една дума, всичкият български бит като че въстава и се напъва да прави една по-силна крачка да прескочи една по-голяма пречка и да се въземе един степен по-горе в умствената стълба на своето развитие.
И като положим, че общото движение на нашето развитие стъпва в кръга на просвещението, сир[еч] че положението на народа ни се означава според положението на нашите учебни заведения според тяхното количество, според каквината им и според състоянието на нашата книжнина, то читателите ни ще са в състояние да познаят, че и стъпката, която сме направили и предлежи да направим, че излязва навън от кръга на нашето стремление към образованието.
За от таз страна като говорим, ний можем вече да кажем, че ако и да не е доколкото трябва развит народът ни, то е доволно подготвен, за да подземе всестранно въпроса за училищата, да разисква съставните негови части и да тури в действие решението, което би означавало явното мнение. Тоз въпрос, слабо досегнуван досега, не е бил сериозно и обществено разискван, но днес, види се, вече е дошел до зазрението си. Настанало е вече време, за да обърнем всичкото си внимание връз състоянието и наредбата на нашите училища. Настанало е време да се постараем, за да турим поменатото наше към просвещението движение върху основи, които да могат да оздравят умственото и нравственото ни напредвание.
За да покажем по-живо нуждата на тез реформи, нека ни бъде позволено да направим един кратък преглед на днешното наше учебно състояние.
От деня, когато удари часът на нашето пробуждание, до днес, предметът, който е единствено привличал нашите занимания, бил е: събуждението на народа. Във всичките общини първото събуждание се е означавало с отварянето на по едно училище; не както естествено е бивало, устроението и наредата на тези новоотворени училища е зависело от волята на учителите и то е носело на себе си отпечата на техните способности и достойнства; и тъй е ставало, щото през течението на времето училищата, които всяка община, всякой фрад или село са отваряли, всички са били по един особен начин устроени, с особена метода, а още и с разни и често даже съвсем несгодни учебни книги. При това нека забележим, че всяко променение на учителите привождало е и нови променения в учебния курс; а като си представим колко честоса ставали тез променения — то ще можем да си въобразим хаоса, бъркотиите и нередовностите, които са владели и владеят още в кръга на нашето развитие в науките.
От това става твърде ясно, че нашето направление в науките е сувсем недостатъчно. Всякой ученик е учил или учи още нещо, но таквоз, което му е дошло и му иде като от кой вятър е веял вчера или вее днес и който ще вее утре; нищо постоенно, нищо основно, нищо трайно.
При всичко това познаванието на ползите от науката беше станало доста чувствуемо в България и множество наши съотечественици се пръснаха по европейските високи и редовни учебни заведения, за да свършат един кой да е правилен и пълен курс, а доста от тях се и завърнаха вече. И правото е, че ний не можем да отречем, че нашето отечество не е видяло значителни ползи от тях. Но трябва да признаем, че действието на тези наши млади учени е далеч от да е било таквоз, каквото при други обстоятелства би могло да бъде. Защото те, пръснати по арзни страни на Европа, свършили са науките далеч от отечеството си, всред чужди народи; по това и са получавали и различно възпитание, приемали са разни начала и най-несъобразни вдъхновения. От това произлезе, че мнозина от тяхне са се нито завърнали в отечеството си, други ако и да са дошли, не са могли или не са умели да съобразят своята деятелност с изтинните нужди на народа, трети пък, които се посветиха на учителското звание, не сториха освен за умножение на общия смут да приложат още по някоя метода в нарежданието на училищните преподавания.
Ето очертанието на таз епоха, която ний наскоро с божата помощ ще изминем. Нашите читатели виждат, че у нас се е действувало нещо, всякой гражданин, всякой учител, всякой ученик и всякой друг по-развит българин е действувал по частно, засебно, и ний можем да кажем, че сме получили за резултат цял куп неслепени и несглобени ползи. Не туй само можехме и да получим, туй можеше само да ни даде първата част на таз епоха на нашето развитие, защото, ако кажем да вникнем по-добре в духа на таз епоха и да изследваме по-точно направлението й, ще съгледаме, че главната наша цел е била само как да тръснем от врата си гърците: стремлението ни към учението едва ли не е било сматряно само като средство на това. По тази причина и ний че нашите общини и народът въобще служили са си с това средство само толкоз, колкото им е било нужно, за да постигнат целта си. От това се и забележва, че онез градове, които можеха донегде да се освободят от ярема на фанариотското владичество, тамо се показа изпосле и равнодушие някакво към училищата: а то е, защото се вижда, че нямат още първо понятие за тях и само пред вида на неприятеля си тъкмят оръжията. По границите само някъде, дето българщината при събужданието си идеше в стълкновение с гърцизма, съсредоточаваше се още някакъв живот, някаква деятелност. В Пловдив например, дето борбата между двата елемента е получила един трраен и нерешим характер, образованието е най-добре успяло, училищата са били предмет на постоянни занимания; и тоз пример е достатъчно да се покаже естествеността на характеристиката, на таз епоха, според както я изложихме.