Докато гостите чакаха в горната част на амфитеатъра, всеки получи пакет подаръци с логото на зоологическата градина.
– Страхотно! Подаръци! – възкликна Хамиш.
– В цветове за момченца и момиченца – иронично добави Си Джей. Нейният пакет беше розов, а този на Хамиш бе черен. И бяха...
– Боже мой, чанти банани. – обади се Ейрън Пери. – Все едно сме осемдесет и втора.
Си Джей се усмихна. Наистина бяха чанти банани от онези, които се носят на кръста и направо крещят „турист”.
Трябваше да признае, че Пери е прав. Бяха малко безвкусни. Това беше смешното на Китай – страната отчаяно се опитваше да имитира Запада, но често правеше глупави гафове.
Хамиш, крадецът на хотелски шампоани, ентусиазирано затършува в чантата си.
– Да видим... Часовник „Адемар Пиге” с логото на зоопарка – добре. Шантави слънчеви очила с лого то на зоопарка – бива. Трийсет и две мегапикселов фотоапарат „Самсунг” с логото на зоопарка – много добре. Еха!
Извади от чантата банан запалка „Зипо” и две кубински пури, всички със същото златно лого.
– Ето това е страхотно! – заяви и се ухили на Си Джей. – Я виж в твоята.
Си Джей погледна в розовата чанта. Вътре имаше изящен часовник „Шанел” с логото, някакви странни на вид очила и дори малък флакон лак за коса, всички с логото на Великата драконова зоологическа градина на Китай.
– Радвам се да науча какво очаква Китай от една жена – каза тя. – Само дето са забравили престилката с логото.
На дойде при тях и каза:
– Моля, сложете си часовниците. „Адемар Пиге” за господата, „Шанел” за дамите. Много са скъпи.
Личеше си. Личеше си също, че въпреки странните неща в чантите (кой вече подарява пури?) На много се гордее с подаръците. Въпреки нежеланието си Си Джей си сложи часовника и чантата банан.
Някой я подръпна за якето и тя се обърна.
Китайско момиченце на около осем години я гледаше и се усмихваше.
– Здравейте, госпожице! Американка ли сте? Може ли да упражнявам английския си с вас?
Си Джей се усмихна. Детето беше наистина сладко. Притискаше плюшено мече към гърдите си и носеше сладка шапка на Мини Маус с миши уши.
– Разбира се – каза Си Джей. – Как се казваш?
– Мин. Но мама ми казва Мини. А ти как се казваш?
– Аз съм Касандра, но мама ми казва Си Джей.
Оказа се, че Мини е от друга група посетители, които тъкмо излизаха от амфитеатъра и се появиха зад нея.
Групата се състоеше от четирима китайци, всичките на около петдесет, облечени в туристически екипи – дочени панталони, елеци, туристически обувки и широкополи шапки. Излизаха от амфитеатъра и бъбреха възбудено, ахкаха и охкаха. И четиримата си бяха сложили черните чанти банани.
Един от тях се обърна към Си Джей на английски.
– Надявам се внучката ми да не ви е досаждала, госпожице.
– Ни най-малко – отвърна Си Джей с усмивка. – Много сладко дете.
След мъжете се появиха три китайки, по-млади от тях. Всички бяха със скъпи дизайнерски костюми – Диор, Гучи и така нататък – и със съответните дамски чанти и искрящи бижута. Прическите им бяха съвършени, обувките – с високи токчета.
Групата се ескортираше от клонинг на На и много доволно изглеждащ китаец с прошарена коса, мустаци и червен блейзър като този на Шан, с логото на Великата драконова зоологическа градина на Китай.
Си Джей отново насочи вниманието си към детайлите – дрехите на мъжете бяха чисто нови, чак до туристическите обувки.
Нещо повече, приличаха на хора, които никога не са обличали подобни екипи. Всички бяха с шкембета, което в Китай означаваше, че най-вероятно са партийни функционери. При това високопоставени, ако можеше да се съди по възрастта им.
Си Джей забеляза също, че групата се състои от четирима мъже и четири спътнички от женски пол – трите жени и момичето. Предположи, че всеки партиец е довел със себе си гост – съпруга или внучка, какъвто бе случаят с Мини.
Даде си сметка, че нейната група не е единствената, на която показват зоопарка. И че може би не е и най-важната.
Щом видя Ху Тан, мъжът с прошарения мустак и блейзъра с логото спря и се усмихна.
– Другарю Ху! Колко се радвам да ви видя! Какъв чудесен ден да покажем фантастичната си зоологическа градина!
Ху се поклони.
– Директор Джоу. Как върви обиколката ви?
– Великолепно – отвърна Джоу. – Направо великолепно.
– Дами и господа, това е директорът на зоологическата градина господин Джоу Вей – каза Ху. – Господин Джоу, това са едни от най-влиятелните представители на западните медии, така че ще ви помоля да не казвате нищо прибързано! Господата Улф и Пери са от „Ню Йорк Таймс”, а Си Джей и Хамиш Камерън са представители на „Нашънъл Джеографик”.