– До днес правителството на Съединените щати не знаеше какво е значението на това място. Знаехме за звуковите щитове, но самите ние ги използваме в базите на Военновъздушните сили за заглушаване на комуникациите и затова решихме, че китайците просто правят същото. И тъй като тук не се провеждаха изпитания на самолети или ракети, мястото не се смяташе за някаква специална база. Проучихме визите на поканените експерти по животните, но видяхме логовите знаци на зоологическата градина и май се вързахме.
Чу се мелодичен звън и вратата на асансьора се отвори към елегантна зала. Помещението беше кръгло, със заоблени прозорци от пода до тавана, от които се откриваше панорамна гледка към долината.
Си Джей осъзна, че се намират в дисковидната постройка на върха на Драконовата планина, както я беше нарекъл Ху.
И наистина се оказа въртящ се ресторант. На четири широки нива бяха наредени маси, така че от всяка да се открива гледка към долината. Само централната част бе неподвижна и пръстените се въртяха бавно около нея.
– Под нас има втори ресторант като този – каза Ху. – Гостите, които пътуват на долния етаж на асансьора, пристигат там.
Отвън драконите кръжаха, спускаха се и се издигаха в небето. Беше все едно да се храниш на върха на Айфеловата кула, високо в небето, в компанията единствено на облаците и драконите.
Зашеметяващо.
Поднесоха обяда.
– Менюто е от Гордън Рамзи – каза Ху, – Много е популярен в Китай, Китайците го смятат за... как беше фразата… симпатичен калпазанин.
По-важните гости – посланик Сайм, Сиймор Улф и Ейрън Пери – седнаха с Ху Тан и Шан в единия край на масата. На Си Джей се падна мястото до помощника на посланика Гper Джонсън. Почти беше забравила за съществуването му – не бе казал нито дума по пътя насам. Беше истински професионалист в умението да е невидим.
– Какво ви е впечатлението дотук? – попита я той, докато се хранеха.
– Мисля, че това място ще превърне Китай в голямата туристическа дестинация на света. С един удар ще извади от играта „Дисниленд”, „Дисниуърлд” и Гранд каньон. А вие какво мислите?
Джонсън сви рамене.
– Страхотно е. Макар че трябва да си призная, че съм любопитен.
– За кое? – попита Си Джей и лапна броколи с масло,
– За въпроса ви – каза Джонсън.
Си Джей спря да дъвче и се вгледа в помощника на посланика. Джонсън отвърна на погледа ѝ. Тъмните му очи бяха присвити, съсредоточени, преценяващи и тя се запита що за помощник е той всъщност.
Джонсън изчака моментът да отмине и се усмихна.
– Каква гледка само, а?
Си Джей го погледна още веднъж и се обърна към прозореца. Наистина беше невероятно. Постижението на китайците бе забележително – не само че бяха развъдили древни животни, но и бяха променили самия ландшафт, за да ги приютят.
Докато се обръщаше към прозореца, видя двама души да стават от друга маса, единствената, друга заета в целия ресторант – китаец и по-млада китайка, конто си тръгваха.
Жената, на двайсет и няколко, изглеждаше много нервна. Мъжът бе нисък и възпълен. Беше с червено поло с логото на зоологическата градина и косата му бе вързана на дълга опашка, което беше необичайно за китайците.
– Не е истина... – промълви Си Джей. – Не може да бъде. Го-Го?
Щом я чу, мъжът се обърна. Видя я и на лицето му изгря радостна усмивка.
– Я, та това е красивата и талантлива Касандра Джейн Камерън! – възкликна той и се завтече към нея.
Си Джей стана и двамата се прегърнаха. Той дори не погледна белезите по лицето ѝ.
– Е? Какво мислиш за това място? Не е ли... не е ли най-голямата бомба в историята?
Си Джей се разсмя. Го Гуан открай време си беше такъв – дребен, шумен и безцеремонно жизнерадостен. И огромен почитател на шанхайските клубове.
– Определено се гръмнах – призна Си Джей.
Го-Го отстъпи крачка назад.
– Господи, виж се само, момиче! Направо си жестока! Господи, как поддържаш задника си в тази идеална форма? Потя се като луд във фитнеса, а я ми виж гъза. Виж го! Все същия тъжен отпуснат задник на дребен тлъст китаец. Гадост! Какво правиш тук?
– Подготвям материал за „Нашънъл Джеографик”. А ти? Не съм те виждала, откакто работеше за мен и крадеше яйца от гнездата на алигатори по Яндзъ и бягаше от ядосаните им майки.
– Издигнах се оттогава, скъпа – каза Го-Го. – Работя за Бен Патрик в Люпилния център. Това място се нуждае от всеки експерт и докторант, до който може да се добере. – Посочи младата жена, която дискретно стоеше наблизо. – Цяла седмица обядвам с успешните кандидати. Мътните да ме вземат, от години никой не ме е наричал Го-Го. Адски се радвам да те видя, А сега трябва да бягам. Може да успеем да пийнем по чаша шардоне, след като приключиш с обиколката.