„Затова твърдението — пише Джон Рос, — че Русия помага на Голямата седморка, а не обратното, не е изявление на екстремистки настроени руски националисти. Това е обективната констатация на факта.“ И по-нататък: „Русия понася чисти щети, и то в много голям мащаб. Русия претърпя най-големия промишлен крах през историята на своето съществувание, фактически това е най-големият крах на промишлена икономика в мирно време, който е ставал някога в историята“.
Та затова на Запада толкова му харесват именно Гайдаровите „реформи“, а не някакви други.
Не Западът помага на Русия, а измъчената, обезкървената страна храни благополучния западен свят Картината е от ясна по-ясна. Разбира се, наличието на огромно количество „Сникърс“ и мерцедеси, на коктейли и отрупани с чуждестранни стоки красиви магазини замъглява малко тази картина. Един неопитен и непрозорлив ум може да възприеме това като подобряване на живота. Но това е фалшива измама само една лъскава обвивка и нищо повече. А вътре — „среден пръст“.
И последният цитат от Джон Рос:
„Накратко казано, в Русия не съществува нито криза на бюджетния дефицит, нито криза на обменния курс на рублата. Кризата е само поради това, че в пълно противоречие с националните си интереси и икономическата логика Русия допусна да се изнесе огромен капитал в един момент, когато самата тя има голям международен дълг и изключителна нужда от ресурси за капиталовложения в собствената си икономика.“
От далечния изток до дивия запад
Денят започва от изток. От изток започва и нашата родина.
Краят на август е. Стоим на Владивостокското пристанище с един стар капитан — четиридесет години е водил ледоразбивачи в Арктика.
— … Такова нещо не е имало. Над четиридесет години работя — не е имало! През лятото, през август, ледоразбивачите да си стоят ей така!
— А какво трябва да правят?
— Да превозват товари в Арктика. В Колима, в Певек, на нос Шмидт, на остров Врангел… Ами там има хора! Как ще живеят през зимата, с какво ще хранят децата си, как ще отопляват жилищата си? Навигацията свършва. Помня, на 5 август в Певек валеше сняг. По-рано ледоразбивачите излизаха през май. В началото на юни вече достигаха края на леда…
— Стоки ли няма?
— Няма стоки. А дори и да има… Нали разбирате, трябва да се стигне до Севера. Дори при пълна мощност, по 20 възела… Това е 8 денонощия. А какъв е смисълът да разтоварваш… да речем, картофи при 20-градусов студ?
— Ами хората?
— Е, ха де? Те слушат радио, разбират как ще свърши това. Хората ще трябва да се извозват. А как да се извозват? С какво? Жалко. Триста години руските хора завладяваха Севера. И го завладяха, нали? Северният морски път откриха. Не формална — действаща магистрала…
Капитанът замълча, обърна глава към морето. Там, на рейд в неспокойния залив стояха на котва два ледоразбивача. Малко по-надалеч върху вълните се полюшваха още два-три кораба с червени корпуси. Моряците ги наричат „моркови“. Ледоходни кораби.
— Бива ли така? Как може ей така да забравим Севера? Той означава толкова много за страната. Цяла Русия, обърнете внимание, е с лице към Севера. Погледнете само, тези ледоразбивачи стоят, а други… возят туристи.
— Ледоразбивачите… возят туристи?
— Да — туристи. И в Арктика, и на Антарктика. И не стига, че дадоха обикновените ледоразбивачи на чуждестранни туристи, ами и атомните превозват туристи. До полюса и обратно. Ами какво да правят? Нали няма стоки…
Тази година няма стоки за руския Север. Е, може би все пак ще успеят да закарат нещо. Параходите ще тръгнат през тежките ледове, през гъстите мъгли, ще закарат некачествени продукти, малко въглища малко газ, после ще отплуват през силните бури обратно, изразходвайки три пъти повече гориво и с тъжен рев на сирените ще се завърнат в пристанището с пробити бордове, със строшени винтове, с изкривени кормила. А северняците все някак ще презимуват, ще изкарат до лятото, а после ще потеглят на юг и ще започнат да митарстват по страната, както митарстват и не си намират място стотици хиляди други бежанци.
Кръв и сълзи, сълзи и кръв. По цялата страна.
И това го наричат реформи.
Наскоро едно сополиво конте (от новобогаташите) се оплакваше по телевизията колко много бил работил през тези пет години. И ето едва сега, когато работата потръгнала, той можел да си позволи малко да си почине, например да прескочи до Монте Карло. И то само за два-три дни.