Ето защо нашите банки така не обичат хората с кинокамера. Пък и просто хората, внимателно наблюдаващи офиса им.
На свой ред и криминалната престъпност създава свои митични сдружения и компании, където се извършва прехвърляне на отнетите пари. Сега и те си имат офиси, и те са президенти на нещо.
В управлението на вътрешните работи на Санкт Петербург гледах интересен любителски филм. Заснели го самите престъпници. Сюжетът е любопитен.
Започва с освобождаването от петербургския затвор „Кръстовете“ на Владислав Кирпичов. Вече немлад човек, над петдесетте, съвсем не със зверска външност, чест обитател на „Кръстовете“. Прякорът му е Кирпича.
Да, увлекателен филм. Посрещат Кирпича с цветя, качват го в кола… Следва сцена в ресторант. Цигански хор пее: „При нас дойде любимият ни… скъпият ни Владислав Сер-ге-е-ич…“. Кирпича в едър план.
„Светът силно се е променил, дордето съм лежал — навярно си мисли Кирпича. — Преди излязъл от затвора човек би се почувствал отритнат. А днес навсякъде го посрещат с почит и уважение…“
Следва — Германия. Чужбина. Нали трябва да види свят, пък и светът да го види. Да се пооблече… Сцена в магазин, където Кирпича дълго си избира пръстен…
Пътуване по страната — да обиколи стари другари и приятели, да види как живеят, не са ли прекъснати връзките. Както става ясно, приятелите си живеят живота, връзките са укрепнали. Сцена в планините на Кавказ. Кирпича с местни мафиоти стреля с различни видове оръжие — с автомат, с картечница… Качват се в колите, чува се нечий юношески глас с акцент: „Мафията па-астреля малко и замина-а…“.
Още няколко весели сцени от живота на Кирпича и… арест. На червен светофар автомобилът на Кирпича е притиснат от двете страни от колите на оперативните служители, измъкват Кирпича навън, извиват му ръцете… Чува се репликата му: „Оп-ла! Тъкмо си казвах, че всичко е гот!…“
Деветте месеца на свобода преминават бързо, отново белезници и… „в дома любим като лебед бял“. Разпит в следствения изолатор:
— Фамилията?
— Кирпичов… Владислав Сергеевич.
— Година на раждане?
— Тридесет и седма…
— Къде работите?
— Вицепрезидент съм… ъ-ъ…
Обърнете внимание, Кирпича е на свобода девет месеца, а вече е вицепрезидент! Наистина не си спомня наименованието на фирмата, но не това е важно. Вицепрезидент е!
С една дума, сега не можеш да различиш къде е „чистата“ икономическа престъпност, а къде — баналната криминална.
Както вече казахме, Екатеринбург се контролира от три престъпни групировки.
— Покажете ни някакъв „техен щаб“! — помолихме момчетата от Управлението за борба с организираната престъпност.
Потеглихме.
Накъде мислите? Към Двореца на културата на завод „Уралмаш“.
Приближаваме. На площада се извисява голямо красиво здание. Наближава вечер, а наоколо е тишина, не хлопат врати, не бързат зрители, фоайето не е осветено — мрак.
Детството и юношеството ми и детството на другите момчета, моите връстници, преминаха край или сред стените ето на такъв Дворец на културата в работническия район на града. Разбира се, нашият „дворец“ не беше толкова разкошен (едноетажно здание на брега на езерото в парка), но какъв спомен е оставил! Всяка вечер ни очакваше. Веднъж в седмицата — нов филм (гледахме го по няколко пъти), концерти на артисти, вечери на самодейността, прегледи, читателски конференции (всяка нова книга се обсъждаше), всевъзможни кръжоци — избирай какъвто ти иска душата. Кога беше това и в коя страна? Беше отдавна и не в тази страна.
Сега живеем в друга страна — в страната, където пред очите ни умира духовният живот. Ето ви един пример: Дворецът на културата! За какво е бил построен? Никаква култура няма в него. Мрачното здание сякаш излъчва враждебност.
Излязохме с оперативния работник от колата (той държи в ръцете си любителска камера) и започнахме да се разхождаме около клуба. Сега ще довтаса някой от „бултериерите“ да се поинтересува що за хора сме, с каква цел сме тук? По стените на сградата, на равнището на първия етаж през всеки двадесет метра има „телеоко“, което ни следи.
Ето на, клъвна! Идва. Господи, съвсем хлапак! Петнайсет-шестнайсет годишен. (Е, какво пък, сега е нещо обикновено — децата в служба на мафията.) Приближава се. И много вежливо пита:
— Извинете, моля. Може ли да се поинтересувам какво правите тук?