Великата криминална революция [bg]

— Ти да не си откачил?

— Така ли изглежда?

— Не ще и дума!

— Да, нещо ми става.

— Какво?

— Не зная, не мога да го обясня свързано. Всичките ми живи клетки сякаш са се подредили по нов начин, сякаш са се разместили…

— Да не е преустройство?

— Аха.

— Кога се появиха първите симптоми, помниш ли?

— Помня. И годината, и месеца, и датата. Общ взето, от април 1985, от началото на общото преустройство в страната. Когато разбрах, че от тоз момент съдбата на страната ще зависи от всеки неин гражданин.

— Съдбата на страната… А бе ние сме си близки хора, можем да минем и без тези гръмки думи.

— Нищо не мога да направя. Не предполагах колко много означава за мен моята страна, моята родина. Хората от моя кръг, кинематографистите, литераторите, художниците, не произнасят словосъчетанието „моята родина“ другояче, освен с ирония. С всеки изминал ден ми беше все по-обидно да слушам това.

— Е, и какво като е с ирония? Нали знаеш пословицата: както щеш я кръщавай, само на огън не я слагай.

— Но я сложиха! Смачкаха я, както си искаха, и сега я изгарят в адски огън. Печално бъдеще чака родината ни. Прочети тази книжка, тя е тъкмо за това. Под присмеха и дюдюкането на парвенютата отпратихме на оня свят старците — нашите родители. Те се съпротивляваха, не искаха страната им да бъде хвърлена в огъня. А старците, които са още живи, са вцепенени от ужас. Нова порода хора крачи из улиците. Жестока и безсъвестна. „Мутанти“ ги е нарекъл Виктор Сергеевич Розов (известният наш драматург авторът на моя любим филм „Летят жерави“). Интелигенцията за кой ли път предаде своя народ. Предаде го и го продаде. (И то за грошове!) Прославяха го, възхищаваха се от сърдечността му, от душевната извисеност, от способността за подвиг и изведнъж — сган! С една дума, калпав народ. Едни такива смердяковци — да можеше да го заменят с немци или французи! Ама то вече го и замениха! Около една четвърт или дори една трета вече е заменена. (Прочети тази книга — в нея и за това се говори.)

А ти ме питаш какво е станало с мен. Помниш ли Пушкиновия „Пророк“? Това не е за мен, разбира се — то е за Пушкин. Но и за мен също. И за всеки друг творец, чието сърце е способно да почувства чуждата болка.

И от устата ми след миг изтръгна грешния език, проникнат от слова лукави, и после в нямата уста на змийско жило мъдростта с десница кървава постави.

Ето така е и с мен. Живях, както живяха хората от моя кръг, мъкнех се по разни сбирки, разказвах вицове за чукчите, снимах това, което е приятно, което не изисква много душевни сили, но удари часът, настъпи денят, когато изтръгнаха моя празнословен и лукав език и поставиха вместо него змийско жило. И сърцето ми изтръгнаха. Това вече не е сърце, а въглен яростно пламтящ.

Та това се случи с мене.

А сега вместо предговор нека прочетем още веднъж Пушкиновия „Пророк“. И нека с нас го прочетат и онези, които владеят словото или образа, които още са способни да подложат гърди под режещото острие на меча и да претърпят болезнената операция, след която творецът остава с едно предназначение — да служи на своята родина и своя народ.

Пророк

Измъчен от духовна страст, се влачех аз в пустиня тъмна и ангел шестокрил със власт над моя кръстопът разсъмна. И с леки като сън ръце докосна моето лице. Зениците ми заблестяха със поглед на орлица плаха. Докосна остро моя слух със звън — и аз видях и чух: и тътнат страшно небесата, и светли ангели летят, и риби скитат в своя път, и вие се в дола лозата. И от устата ми след миг изтръгна грешния език, проникнат от слова лукави, и после в нямата уста на змийско жило мъдростта с десница кървава постави. И ме разсече с меч блестящ, и взе сърцето ми примряло, и въглен яростно пламтящ положи в бедното ми тяло. Бях труп сред пясъците аз. И бог ме позова на глас: „Стани, пророк, и виж, и слушай — и волята ми разбери: със думи по вода и суша човешките сърца гори1!“

Първа част Русия — на едро и на дребно

1

Превод Иван Теофилов. — Б.ред.