— Разхождаме се. А вие кой сте? От милицията ли?
— Не, аз съм от офиса.
— От какъв офис?
— От този — сочи зданието.
— Но нали това е Дворецът на културата. Дворецът на културата на завода… Или това е офис?
— Не, но все пак какво правите тук?
Е, добре, защо да мъчим момчето, признахме си:
— Каним се да снимаме филм тук. Разрешаваш ли?
— Ах, тогава извинете, моля.
И се запъти към своя офис.
По широката стълба се спусна около тридесетгодишен момък с букет цветя в ръцете и тръгна към очакващото го такси. В таксито седеше жена. Момъкът ни видя, вгледа се по-внимателно, предаде цветята на жената и се насочи към нас.
— Здравейте. Вие сте знаменитият режисьор… Може ли да се обърна към вас?
— А вие кой сте?
Усмихна се:
— Аз съм от мафията. Екатеринбургската… — разтвори сакото, а на колана — пистолет.
— Охо!
— Да, ето така ходим сега.
Гледам го — пиян до козирката! Нашият оператор вече беше включил камерата и снимаше с пълна сила. Какъв материал ни идваше в ръцете! Момъкът извади от джоба си черни очила и ги сложи.
— Ето сега приличам на мафия…
Смее се:
— На американската, нали?… Не, ние тук сме дребни хора. Дребни милионери…
— Е, от коя мафия сте?
— От Централната. Нашият баща е Северьонок. Нашият баща има ей такъв златен кръст — показва с ръката едва ли не до пъпа. — А ето тук, горе, сега е мафията на Циганов (това е уралмашката групировка, самият Циганов сега е в затвора). Можете да се качите в бара, в банкетната зала, там са. Ние враждуваме с тях. Те са стригани, а ние сме интелигентни хора, вие виждате…
— Той изведнъж се опомни:
— Какво говоря? Ами те ще ме пречукат…
— Е, тогава застанете с гръб към камерата.
— С гръб ли?
— Ами да.
Разменихме си местата и поприказвахме още малко.
— … Ние сме много богати хора тук, в Екатеринбург… В „семейството“ аз плащам два бона. Това е извънредно много, още повече в долари…
— А тебе не те ли смущава, че вие сте богати, а лекарите, инженерите, библиотекарите, учителите на вашите деца мизерстват? Вчера бях на пазара, заприказвах се… Стоят учители, научни работници… И търгуват — кой с цигари, кой с краставици…
— Е, на всички не можеш да дадеш… А после… Всичко идва от губернатора. И той е в такава мафиотска структура… Ами защо затвориха Циганов? Най-напред той се натъкна на роднините на Циганов…
Жената, която чакаше в таксито, изведнъж се озова зад гърба на момъка.
— Михаил! — злобно изсъска тя. — Я ела тук!
Момъкът се обърна, веднага някак си се сви и измънка: „Извинете“…
Те се качиха в таксито и веднага потеглиха.
Управлението за борба с организираната престъпност на Екатеринбургска област е разположено в една двуетажна съборетина. Администрацията обещава да даде друга сграда, но пътя му пресичат все нови търговски структури.
Неотдавна по управлението стреляха с гранатохвъргачка. Изгоряха две стаи.
Момчетата от ОМОН, 50 човека, се тъпчат в двадесетметрова стая. Тук и спят (между излизанията по операции), и ядат, и се преобличат. Тренират в мръсния двор. Надянали са на един металически стълб десетина стари автомобилни гуми и върху тая чудесия си обработват ударите. А онези, с които момчетата се борят, непременно си имат в къщи или на вилата истинска спортна зала с всичките му уреди за тренировка, със сауна и басейн.
Предложиха ми да видя строящата се вила на покойния Вагин. „Интересно е — помислих си, — особено във връзка с шума около основите на вилата на вицепрезидента на Русия…“
Отидохме и я видяхме.
Какво да ви кажа… Четири етажа — нагоре, два — надолу. Асансьор, басейн, гаражи…
Дворец.
И наоколо — същите вили.
А говорим, че не били решени социално-икономическите проблеми. Решени са. Ето по този своеобразен начин.
Казват, че и губернаторът си строи също такава вила. Не я видях, не се реших. Нас и на Вагиновата вила едва не ни пребиха. Връхлетяха „бултериери“, очите им горят — „Ето я близката плячка! Хора с кинокамера и само трима… Ей сега ще се развихрим…“
Но в този момент омоновците изскочиха от прикритието. „Бултериерите“ си отидоха с празни ръце, като ръмжаха и скимтяха от яд.
И отново си спомних за историята с „вилата на Руцкой“. Колко все пак е безсъвестна нашата власт и колко също е безсъвестна покорната й преса. Когато беше дадена команда Руцкой да бъде компрометиран и да се предизвикат недобри чувства към него, журналистите се завтекоха да изпълняват това указание с такова лакейническо угодничество, че неволно ми идва на ум пословицата: „Прекален светец и богу не е драг“.