А в какво се изрази предприемаческата дейност, по-добре да не говорим. И така нататък — точка по точка.
Защо ли сега не показвате истинското си лице?
Вашето лице е съвършено друго. С него именно вие ще останете в историята.
Като организатори на Великата криминална държава.
Непредвидена глава
(Дневник)
Книжката, която четете, не беше замислена като книга. Това всъщност са само бележки за филм. Но в един момент от работата над филма изведнъж ясно осъзнах, че филмът ни безнадеждно закъснява. Не че след три-четири месеца той няма да е актуален и съдържанието му ще е неинтересно за зрителя, съвсем не. Той закъснява поради това, че положението с нашата гласност така стремително се влошава и с такъв пълен ход вървим назад, че напълно е възможно в момента, когато бъде завършен, просто да няма на кого да бъде показан. Да няма къде и да няма на кого.
Помислих си дали да не изложа всичко върху хартия и да го предам в Конгреса на народните депутати? На кого ли друг да се оплачеш? Да не би на правителството? Да си излееш болката за страната пред този, който я причинява?
С една дума, така и реших. И твърде бързо, за две седмици нахвърлях тези бележки. Завършвах с думите:
„Господа депутати! Защо ви разказвам всичко това? С надежда, че ще оправите положението и ще спрете унищожението на Русия? Не. Не разчитам на това. Аз изобщо смятам, че дните ви са преброени. Вие сами си подписахте присъдата в деня, когато за пръв път се опънахте и не проявихте лична преданост към вожда.
Вие не сте първите. Първи жертви станаха старците и ветераните. Просто ги отритнаха и престанаха да ги зачитат, като ги обявиха — тях, борците против фашизма — за червено-кафяви, тоест за фашисти. Те бяха отритнати. Присмиват им се и никой не ги възприема сериозно.
Нация, която предава своите старци, няма право на съществуване. «Ние като нечестиви езичници принесохме в жертва родителите си! Кому? На кой идол?» (Фразата е от филма «Русия, която изгубихме».)
Време е и вие да се оттеглите. И не градете илюзии. Светът няма да се преобърне, когато ви изгонят. Толкова силно сте дискредитирани от печатните и електронните средства за информация, че…
По-скоро обратното — светът ще ръкопляска, когато ви изгонят. Вестниците ще се залеят от възторжен лай. Моите колеги кинематографисти ще организират в Дома на киното тържествена вечер. Ще излезе например Нона Мордюкова и, ако се съди по това, което бръщолевеше преди референдума (тогава в Дома на киното беше организирано едно нощно сборище на вещици — не мога да го нарека иначе), ще каже, обляна в горещи сълзи, приблизително следното:
— Борис Николаевич, много добре е, че ги разгонихте… тези. Много добре! Сега вече ще се диша леко и всичко бързо ще се оправи… Колко ли тревоги изживяхте, бедният. Елате тук при нас, починете си. Ние толкова ви обичаме…“
Може този път тя и да не излезе. От април изтече много вода. Бавно идва прозрението. Та то е от ясно по-ясно колко целенасочено се унищожава родната култура!
Твърдо зная едно: светът няма да се преобърне. Няма да започне гражданска война. Е, из улиците тук-таме ще има демонстрации, но бързо ще ги успокоят. Има възможности за това. Още не е включвана в действие основната подкрепяща режима сила — престъпната армия на „бултериерите“.
Та представете си, пиша аз тези редове и изведнъж в стаята се втурва жена ми и крещи:
— Преврат!
Всичко е както преди две години.
Тичам към телевизора. На екрана — едно лице, както е прието да се казва в Русия, след як запой. Бръщолеви на срички чужд текст. Вижда се по очите му, които се местят от едната на другата страна — следят „бягащия ред“.
Край!
Матросът Железняков топурка с подкованите си ботуши по сцената.
Е, сега в моята работа ще настъпи дълга пауза. Трябва да видя какво става по улиците. Да не говоря вече за бденията пред телевизора.
На следващата сутрин тръгнахме с камера по Москва. Интервюирахме само мошеници — слава богу, че не трябваше да ги търсим дълго.
Всички в един глас казваха:
— Одобряваме!
А от екрана на телевизора коментаторите твърдят:
„Събитията в страната не оставят никого равнодушен.“
Ох, колко грешат. Половината страна остана съвършено равнодушна към това, което стана. А мнозина дори не знаят какво се е случило. И не само в Чукотка или по затънтените села в Нечерноземието. Тук, в Москва. Аз самият разговарях с неколцина млади хора.