— А какво е станало?
— Ама вие не знаете ли?!
— Не…
— А телевизорът…
— Не го включвам. И вестници не чета. Слушам радио „М“ — там има музика…
Първите отзвуци от чужбина: Клинтън мисли.
Интересно за какво. Немислимо трудно е да се предугади отговорът му.
Наминах към Белия дом. Около него имаше рехави барикади, а на асфалта купчинки камъни — оръжието на пролетариата.
Защитниците са само старци и… как ли по-меко да се изразя, болни хора… Озлобени и нещастни…
А къде са другите? Онези двадесет-тридесет-четиридесет или колко ли там процента от населението, които подкрепиха парламента на референдума? Да не би да са станали привърженици на Елцин? Не, данните от проучването на общественото мнение сочат, че рейтингът на Елцин неизменно спада.
Апатия. Дълбока апатия е обхванала страната. Къде се дяна онзи искрящ от енергия обществен темперамент, който няколко години разтърсваше страната? Излъгаха ни с Преустройството. В страната властват крадци. А крадецът, когато бяга с откраднатото имущество, обикновено вика: „Дръжте крадеца!“. Хората се стъписват, объркват се и крадецът дим да го няма. Спомняте ли си една сцена от филма „Мястото на срещата не се променя“? Джебчията Кирпича е заловен на местопрестъплението. Какво прави Кирпича? Вика: „Граждани! Вижте как тези бандити извиват ръцете на фронтовака!“. Дълго преди преврата пропагандата представи депутатите като чумави. И все с похвата на крадците: „Дръжте крадеца!“.
Превратът беше още само в мислите, а „честните“ журналисти вече се бяха разтичали нагоре-надолу, за да изкопават компромати за онези, които сега са затворени в Белия дом.
На предишните страници ви обрисувах ситуацията с кражбите в нашата страна. Ситуацията съвсем не е такава, каквато се опитват да ни я представят средствата за масова информация.
А народът мълчи. Хората не могат да бъдат лъгани безнаказано. Отговорът ще бъде дълбоко равнодушие.
Всъщност може би тъкмо такава е била целта. И около обсадения парламент стоят само старци с червени знамена. „Да върнем миналото!“
Един страничен наблюдател, който не разбира много от тънкостите на политиката, би си помислил, че и тези, които са в Белия дом, искат същото — да върнат миналото.
Влязох в Белия дом. Попитах още първия срещнат:
— Как е настроението?
— Бодро е. Потъваме.
Руцкой честно си призна пред журналистите, че не е бил подготвен за такава ситуация.
Не я предвиждал.
Значи лошо помни историята. Прокълнатите дни в Русия започнаха именно с това, че разгониха парламента.
В приемната на Руцкой срещнах председателя на Комитета за борба с престъпността Асламбек Аслаханов. Движи се някак странно приведен и едва си мести краката. Какво е станало?
Превратът го заварил в някакво затънтено място. Трябвало веднага да излети за Москва, а той не можел да помръдне — обадила се стара болест. Наложило се спешно да го оперират. С ръждясал скалпел, без упойка. Нямало и никакви лекарства.
И ето го в Москва.
Преди няколко години и аз самият претърпях такава операция. Разбира се, при отлични условия, с обезболяване и изключителен хирург. Но знам какво е това нещо и каква е болката! Не да пътешестваш, ами до тоалетната не можеш да стигнеш.
— Е, как можа, драги?
— Представяш ли си, ако бях останал там да лежа… Как бих обяснил после на другарите отсъствието си?
Може и да съм наивен човек, но не вярвам, че може да се постъпи така не заради висока цел, а заради апартамент, топло място и заплата. Папагалите от телевизионния екран непрекъснато ни уверяват — нас, телевизионните зрители, че депутатите стоят в обсадения парламент, защото се боят да не изгубят топлото място, квартирата в Москва, привилегиите и голямата заплата.
Е какво пък, те си имат своя логика. Един от първите укази на Елцин е именно на тази тема — обещава се на депутатите, които предадат другарите си, да им се изплати заплатата за цяла година. Обещава им се топло местенце. То може да се намери — чиновническият апарат сега е по-голям, отколкото при комунистите.
Навярно сред депутатите ще се срещнат и такива, които да бъдат купени за тези тридесет сребърника. Този, който е подсказал на президента такъв ход, е умна глава.